Сирия - част 1 - Алепо и тихата революция


град Алепо, гледка от Цитаделата
 
Поздрав за ценителите на хубавата музика и филми - http://www.youtube.com/watch?v=et4QtggkagA


Точно преди съвсем да се стъмни, късметът ми отново отчита присъствие - минава пикап и ме взема за Алепо. Отзад се возят семейство с три деца. През целия път до Алепо се гледаме и усмихваме, те не говорят дума английски, аз въобще не разбирам арабски, но усмивките им не слизат от лицата, толкова приятелски настроени са, толкова свежи и позитивни! Отначало и мъжът, и жената, се опитват да ме заговорят, но аз нищо не разбирам и ми е мъчно, че не можем да общуваме. А после всички осъзнаваме, че и общуването само с усмивки никак не е за подценяване. Децата им пък ми разглеждат раницата и също не спират да се усмихват. Като стигаме предградията на Алепо вече е съвсем тъмно, а те завиват по една стръмна уличка и се отделят от главния път за града. Слизам, благодаря им за помощта и се отправям пеш към града. Нямам си и идея колко е далеч центъра, нито къде живее домакинът ми Анас, нито как да стигна до там. Имам само телефона му, но ми се иска да стигна някое централно място, преди да се свържа с него. Вървя около час и все още усещам, че съм много далеч от центъра. Става доста късно и преценям, че вече няма за кога да се обаждам на Анас да го безпокоя. Решавам за последно да пробвам да стопирам и ако някой ме вземе поне да стигна до центъра и да спя на някоя пейка там. В тъмното хората не могат да ме видят добре и да преценят дали да спрат, но имам късмет, един човек спира и след като потвърждава, че не е такси, ме взема за центъра. Говори няколко думи английски и настоява да се обади на Анас и да го пита за адреса му, за да ме остави на точното място. Човекът очевидно се тревожи да ме остави просто някъде си, иска да направи жест като се обади и ме закара до адреса, така че му давам номера и след кратък разговор, става ясно, че сме на метри от мястото, където е той в момента. Шофьорът ме оставя пред офиса на FedEx, където работи домакина ми Анас. Той идва да ме посрещне и да благодари на човека, че ме е докарал. След минути се озовавам на столче в офиса, където Анас и колегите му тъкмо се канят да приключат работния си ден. Първото нещо, което ми прави силно впечатление в Сирия е, че тук хората си лягат много късно, доста след полунощ и очевидно работят до късно, защото вече е след 21:00, когато аз пристигам, а Анас още работи. Освен това ставането сутрин не е сутрин, а на обяд, след което започват работа. Животът тук има друг ритъм и ми е адски трудно да свикна първите дни, при положение, че вкъщи си лягам към 21:30 и ставам в 5:30.
Анас и колегите/приятелите му са повече от прекрасни! Супер възпитани, интелигентни, интересни. Прави ми силно впечатление как нито веднъж не изричат някоя простотия, грубост, псувня, абе каквото и да е, което е тъй присъщо на българските младежи. Много нива над мен са по възпитание и поведение, изумително учтиви са като тази учтивост е винаги искрена. Още от първия момент се чувствам като у дома си с тях, държат се с мен изключително добре. Сядаме в офиса и почваме да си говорим за пътешествия, стопове, раници и т.н. Най-интересно им е как успявам да си нося раницата, всички я повдигат и им се струва невероятно тежка. Мисля си, добре че не са виждали раницата ми в азиатското пътуване, сега е направо перце в сравнение с тогава :)
Говорим си до късно и след като пием по чайче, се отправяме към мястото, където ще спя следващите две нощи. Анас няма възможност да ме подслони у дома си, затова хоства каучсърфъри в офис-апартамента на негов приятел - също каучсърфър. Срещаме се с Фара и тримата се отправяме към мястото. Вече е след полунощ, улиците са пълни с живот, музика, сергии, дори малките деца още играят навън. Не мога да се начудя... Пристигайки в сградата, влизаме един след друг, а не заедно, защото в Сирия каучсърфинг е незаконен и ако не си по професия тургид и те видят с туристи, веднага могат да те затворят. Съседите се шпионират постоянно едни други и се докладват за какви ли не съмнителни прегрешения срещу режима. Фара ме предупреждава ако някъде ни спрат и питат, да казвам винаги, че сме приятели и нито дума за каучсърфинг!
Офис-апартамента е чудесен, но има един минус - на главна улица е. След като ми показват кое къде е, Анас и Фара си тръгват, уговаряме се към обяд на следващата сутрин те да дойдат да ме вземат и да ме разведат из града. Аз си лягам и изпадам в отчаяна борба за малко сън. До около 5 сутринта музиката, човешката глъчка, движението на коли... не спират нито за миг. Затварям прозореца, оставайки без приток на свеж въздух в жегата, но в случая по-добре да се задуша, отколкото главата ми да се пръсне от всичкия шум. Цяла нощ се въртя, ставам, лягам, покривам си главата с възглавницата... никакъв успех в борбата за сън. Около 5 сутринта явно всички се прибират по домовете, защото шумът спира внезапно. Заспивам като труп и спя до обяд, с това режимът ми на живот се пречупва и влиза в ритъма на Сирия - цяла нощ буден, половин ден спящ. Хич не ми се нрави обаче, аз обичам да имам дълъг ден и да ставам по изгрев, след което да си лягам като стане тъмно. Тук обаче ще трябва да вървя срещу природата и да се правя на нощна птица.

стаята ми :)
гледката ми на сутринта...
 

След ставане изненадващо ме залива брутален битовизъм. Оказва се, че сирийските тоалетни са уникални - запушват се изумително лесно, а отпушването граничи с невъзможно. Една хартийка помрачава щастието ми от първия ми ден в арабския свят. Докато се опитвам всячески да я отпуша, ругая на ум и се чудя как са измислени такива тоалетни, кой "гениален" мозък е създал такова нещо... Ще спестя на читателите цялата одисея с тоалетната, защото е доста неприятна за храносмилането (в случай, че някой яде, докато ме чете :)) В крайна сметка не успявам да я отпуша и решавам да й дам няколко часа да се самоотпуши, опитвайки се да забравя за проблема и разбира се - да не я ползвам никога повече.
Към обяд домакините ми идват. Анас, Фара и приятелят им Камел - готови да ме запознаят с красотите на Алепо. Излизаме от сградата пак по отделно да не би съседите да ни видят на куп, които по думите на Фара шпионират нонстоп кой влиза и кой излиза. Големият плюс е, че аз като цяло нямам сто процента вид на западен турист, сега съм без раница и нося дългата бяла дреха, която мама ми уши за пустинята, така че не се набивам на очи. Ако имах руса коса, нещата щяха да са съвсем различни обаче.
Тръгваме заедно към цитаделата през стария град. Минаваме по тихи улички със стари къщи, много е красиво и приятно за разходка. Отбиваме се в закусвалня, в която по думите на Анас се приготвя фуул по най-автентичния начин и това е най-доброто и известно място за фуул в Алепо. Тук са се хранили много важни особи, известни политици и други, което ми прозвучава супер готино на фона на огромната опашка от простолюдна тълпа пред закусвалнята :) Като ни дойде реда и се сдобихме със свещеното ядене, разбрах защо си струва чакането на опашка - фуулът беше адски вкусен! За пръв път опитвам традиционно ястие в Сирия и оставам с усещането, че храната в тази страна адски ще ми липсва като я напусна.


из стария град




оригинална :)


известния фуул в също така известната закусвалня




По пътя към цитаделата спираме на едно малко магазинче и Анас ни черпи по едно газирано червено питие, нещо като сайдер, много вкусно и освежаващо. Най-готиното е, че се продава в стъклени бутилки и го пиеш на крак пред магазина, след което връщаш бутилката :) Аххх как само ми липсват тия времена в България, когато всичко се преизползваше, хората ценяха суровините и все още не подозираха, че след години ще бъдат едно озверяло пластмасово консуматорско общество, което изхвърля всичко, не поправя нищо и консумира милиони пъти повече, отколкото му е нужно.
Стигайки цитаделата се изумявам от размерите й. Струва ми се много по-голяма от видяното на снимки и искрено се впечатлявам. Обожавам стари места, крепости, замъци и не мога да отлепя очи от такава гледка, което явно не остава незабелязано от новите ми приятели. Веднага предлагат да влезем вътре и да разгледаме и дори входната такса от 2 долара не успява да ме спре. Цитаделата в Алепо става първия ми разход по отношение на туристически забележителности. Обаче най-готиното нещо е, че в цитаделата, която нормално сигурно е пълна с туристи, няма нито един такъв! Въобще цялата страна е празна откъм туристи. Дори чужденците, които са живеели в Сирия, вече са се изнесли поради конфликта, а турист не стъпва тук, така че буквално цялата страна е само за мен :)) Няма по-сладка мисъл за силно егоистичен човек като мен! В цитаделата обаче има местни посетители, така че не е никак празна.
Вътре е още по-интересна, отколкото изглежда отвън, пълно е с руини, красиво е, а гледката е вълшебна! Много се забавляваме докато се разхождаме, Камел се опитва да ме будалка с измислени "факти" от историята, но не се връзвам нито веднъж :) Дълго време гледаме панорамата от върха към Алепо и се изумявам колко огромен е този град.

отдолу към Цитаделата

отляво надясно: Камел, Фара, Анас



зад стените на цитаделата...

















цитаделата - обществена баня :))


уличен продавач на чай


След разходката групичката ни се разделя - Анас и Камел отиват на работа, а аз и Фара отиваме в неговия офис да чакаме брата на Анас, който също иска да се срещне с мен. За вечерта сме се уговорили с още един каучсърфър Базел, който ще ме води на среща с Виктория, която също е каучсърфърка. Лелеее ако ми бе минало през ума, че има такова мини-каучсърфинг общество в Алепо и всички се познават... Явно колкото по-забранено е едно нещо, толкова е по-привлекателно и младежите на Алепо не се дават на режима.
В офиса на Фара интересните разговори врят и кипят! Става въпрос за музика и се оказва, че той слуша Найтуиш и въобще доста подобни групи, които са ми любими. От там тръгва да разказва как преди години имало нещо като метъл концерт на малка местна група, дошла полицията и арестувала всички. Него след като го хванали, му отрязали косата, която била почти до кръста и си му я дали обратно, а той с много мъка я продал във фризьорски салон. Сега все така е метъл по душа, макар да не го изразява нито с дрехи, нито с коса. Метълът може би е нещо като табу в Сирия и не се счита за музика...
Малко след музикалните дискусии идва братът на Анас Мохамед. С него интересните разговори се умножават стократно. Веднага споделя мъката си - трябва до пет дни да е напуснал Сирия, иначе отива в казармата. Вече седем години отлагал казармата, но повече не може да отлага и единствения шанс да се спаси е да напусне страната, или пък да отиде в затвора за няколко години. Споделя, че спасението му е да намери работа в чужбина и да остане там 5 години, колкото е службата и малко отгоре (службата е 2 години). Ако сега отиде в армията, шансът да го убият според него е огромен, защото освен всичко друго, ще го пратят в специалните части, тъй като има някакъв спортен сертификат. Разказва шокиращи неща като например, че дори по време на самата служба, смъртността при тренировки е 10%. Войнишкият живот в Сирия бил брутален и повечето младежи просто бягали в чужбина. В затвора или дори временно арестуван също не било добре да бъдеш, защото имало изтезания с електричество, изтръгване на ноктите и какво ли още не. Това се правело с арестувани, от които трябвало да се изтръгне някаква информация или признание. В Сирия явно нямаш право да си пацифист. Ако в армията ти заповядат да убиеш някого и не го направиш, могат спокойно да убият теб без това да се счита за престъпление. Армията и полицията са движещите сили в страната. Мохамед обаче знае, че ако сега успее да замине, да си намери работа в Истанбул и после в Дубай, ще може да се върне в Сирия след 5 години, да плати глоба и да не ходи в армията.
Относно проблемите покрай моментната ситуация, Мохамед споделя, че има няколко хиляди загинали и от двете страни, но стотици изчезнали, които според него биват убивани след като ги арестуват и измъчват. Неговото мнение е, че до края на войната поне 50% от населението на страната ще бъде избито. Дори да свалят президента, проблемите ще продължат. Той не е никак оптимистично настроен и смята, че сегашния конфликт изобщо няма да свърши скоро и ще продължи доста години. Народът се е разцепил на две в подкрепа или против режима. Много ми е странно как снимки с лика на президента са навсякъде, хората си ги слагат по офиси, домове, магазини... не са длъжни по закон, но повечето го правят, дали защото го харесват, или просто да си пазят собствените задници, уж че го харесват. А само сутринта, докато ние се разхождаме из мирно Алепо, са били убити 10 цивилни в Хомс. Атмосферата в Алепо с нищо не подсказва, че се води война в страната. Единствено на площада в центъра има вдигната сцена, на която се пее и танцува в името на мира и хората сякаш се правят, че нищо не се случва. Мохамед казва, че това е защото се надяват всичко да свърши възможно най-скоро и не искат конфликта да продължава.
 
сцената на главния площад, вечерта като пристигнах


Според него президента е безкрайно богат и тъне в разкош, по принцип не е лош човек, но всички около него са лоши и манипулират действията му. Полицията е дясната ръка на правителството, както и армията. Избитите цивилни по протестите в Хомс и Хама биват застреляни в главите от военните. Изглежда сякаш живота на обикновения сириец не струва нищо. Мохамед и Фара изказват възмущението си и твърдят, че затова никъде по света не ги искат. За сириец е изключително трудно да вземе виза за страните в Европа например.
След всички тези разговори с момчетата се замислих доколко Сирия е консервативна и затворена страна. Много неща са забранени, много интернет сайтове цензурирани... От друга страна може би някои неща са преувеличени, защото те си седят пред телевизора в мирно Алепо и гледат новините, така че нямат информация от първа ръка и може би не е чак толкова лошо, колкото го описват. Не зная какво да мисля, но щом всеки ден има избити цивилни на улицата, значи страната наистина е в състояние на гражданска война. Всички в обкръжението на тези младежи искат да напуснат Сирия час по-скоро. Искат да отидат да работят в Европа, интересен им е Запада, защото е нещо различно от техния свят и най-вече защото смятат, че ще са по-свободни, отколкото в страната си. Освен това поради проблемите, в страната е започнала тежка икономическа криза, много хора са загубили работата си, дори колеги на Анас от ФедЕкс са били съкратени. Кризата вече не е само в областта на туризма, където нещата са нацяло приключили, но е преминала и в много други отрасли. Според момчетата страната им ги принуждава да търсят препитание навън, преди не са мислели сериозно върху тази перспектива, защото заплатите им не са лоши, например минималната е 200 долара, а учител в университет взема над 1000 долара.
По-късно идва и Базел. За един ден се запознавам с толкова много интересни хора, толкова нови неща научавам... Оставаме още десетина минути в офиса на Фара, след което Базел и аз тръгваме към мястото за среща с Виктория. Мохамед също иска да дойде с нас, но не може - страхува се да не го видят с мен и да му направят проблем, че общува с туристи без да е лицензиран. И тъй като след по-малко от 5 дни заминава за Истанбул, не иска да рискува дори и минимален проблем с полицията. Много е напрегнат и си личи, че напускането на страната е от изключително значение за него.
Докато вървя с Базел към центъра, сякаш влизам в съвсем друг свят. Той определено е доста нетипичен. На вид прилича на италианец, през две изречения докато говорим сменя езика, ту ми говори на английски, после включва на италиански, френски и се опитва да ме учи нови думи непрекъснато. Владее перфектно пет езика и е маниак лингвист! Споделя, че сутринта си изпуснал изпитите, защото се чувствал болен и не отишъл, но така или иначе не бил учил. Разказва колко много мечтае да отиде в Европа, особено в Париж, Испания и Италия. Засега е бил само в Истанбул и Бейрут, където си прекарал незабравимо. Навсякъде го мислели за италианец и той винаги се преструвал на такъв. В интерес на истината ако не го познавам и го видя на улицата, през ум няма да ми мине, че е сириец и точно за италианец ще го помисля. Базел е парти тип човек, затова и по-трудно намирам общи теми с него. Като прибавим и факта, че мрази всякакви животни, комуникацията ни не е от най-качествените. Но все пак е интересен образ и намираме обща тема - пътуванията. С интерес ме разпитва дали може да стигне на стоп до Иран и колко пари ще му струва такова пътуване. Иска да отиде за десетина дни и може да си позволи да похарчи 300 долара. Като чувам това се замислям за моето пътуване - вече съм 4 дни на пътя, а похарчих само 2 долара за вход на цитаделата. За 10 дни 300 долара каквото и да правя не мога да ги изхарча. И отново заразмишлявах колко скъпо или колко евтино може да се пътува, зависи какъв тип човек си и от какво мислиш, че имаш нужда... Колкото повече нужди са ти внушени, че имаш, толкова повече пари ще ти трябват да ги задоволиш. Както обичам да казвам - щастлив е този, който знае, че нищо не му трябва :)
Стигаме до мястото, където Виктория ни чака. Оказва се, че то е подземно кафе-магазинче, собственост на Адам - друг каучсърфът и по думите на Базел - единствения будист в Сирия. :) Адам обаче го няма, но Виктория и цяла компания приятели са там и има нещо като мини-парти с музика и лозунги срещу режима. Групичката младежи се крие в подземието и говори свободно срещу президента. Всички са облечени в европейски стил, Виктория се разхожда на високи обувки с питие в ръка и ме пита какво мисля за режима и президента Асад. Не знам какво да отговоря, така че само споделям, че съм против всякакви режими. Думите ми я радват много, пита ме дали ми харесва това местенце и казва, че е само за приятели и го пазят в тайна от други хора. Става ми приятно, че са решили да ме допуснат до малкия си революционен комитет :) Тя заявява, че всички тук са срещу президента. Чудя се ако някой власт имащ разбере за това местенце и тази група младежи, дали ще имат някакви проблеми, дали ще ги арестуват и те ще изчезнат безследно както много други според думите на Мохамед...
След приятното прекарване в тайната комуна, Базел ме изпраща до офиса на Анас. На раздяла му пожелавам да си осъществи пътуването до Иран без много да го мисли. Анас тъкмо приключва работа и отново се срещаме с Фара. Водят ме до офис-апартамента и тъй като на другия ден ще заминавам за Хомс, се разбираме да дойдат сутринта да ме изпратят. Преди да си легна получавам приятна изненада - тоалетната се е самоотпушила! :) Е, какъв по-положителен край на този вълнуващ ден!

Послепис:
Бях в Сирия през септември 2011, разказът е от този период време. Денят, прекаран в Алепо, бе един от най-забавните и интересни в пътуването ми, а хората, с които го споделих - едни от най-запомнящите се. Първите ми домакини в лицето на Анас, Фара и Камел, ги чувствам повече като стари приятели, отколкото като каучсърфъри. Толкова ми беше весело и спокойно докато се мотаех по улиците с тези трима образи и толкова интересно, докато ми разказваха интересни факти за Сирия и проблемите там. Много рядко срещам хора, с които да мога да си говоря нонстоп цял ден, без нито за миг разговорът да омръзне или да се изчерпа. Нямам търпение да се съберем отново четиримата в Алепо и да се шляем безцелно из цитаделата, говорейки си за дните преди войната.

Какво става понастоящем:
Ситуацията в Алепо е ужасяваща, имало е много престрелки и убити в града, положението е същото както бе Хомс по времето, когато аз бях в Сирия. Думите на Мохамед се оказаха верни, конфликтът се задълбочи и продължи много дълго и още продължава. Поддържам връзка с Камел по интернет и имам информация за някои от компанията - Мохамед (братът на Анас) успява още тогава да замине за Истанбул и вече се е установил там, намерил си е работа и дори хоства каучсърфъри :) Анас също вече е там, както и Базел. Камел и Фара все още са в Алепо и за щастие са живи и здрави. Чудят се какво да правят и къде да отидат. Положението в града е кошмарно... На мен ужасно ми се ходи в Сирия в момента, но доколкото зная визи не се издават, а границите с Турция мисля, че са затворени. Чакам с нетърпение да свърши всичко и да посетя една от най-вълшебните страни отново!!

http://www.youtube.com/watch?v=u3bSN3rrs2c&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=VH9PDtEbr7o&feature=relmfu
 
Следва продължение скоро....


Турция - първи стъпки в любимото неизвестно


Започвам поредица от разкази - ретроспекция към първите седмици на пътуването. Последователно ще пиша за Турция, Сирия, Ливан и Йордания, тъй като нямах възможност да пиша, докато пътувах из тях. Обаче за щастие имам подробни записки на хартия, които ми помагат да си възстановя спомените и да ги разкажа :))

Искам да започна с един от любимите ми цитати:

"Once upon a time, I, Zhuang Zi, dreamt I was a butterfly, fluttering hither and thither, to all intents and purposes of a butterfly. I was conscious only of following my fancies as a butterfly, and was unconscious of my individuality as a man.
Suddenly, I awoke, and there I lay, myself again. Now I do not know whether I was then a man dreaming I was a butterfly, or whether I am a butterfly dreaming that I am now a man."

Zhuangzi (369-286 BC)

В превод: "Едно време, аз, Zhuang Zi сънувах, че съм пеперуда, пърхаща насам-натам, както нормално прави една пеперуда. Осъзнавах се само като пеперуда и не осъзнавах същността си на човек.
Внезапно се събуждам и ето лежа отново като себе си. Сега не зная дали тогава бях човек, сънуващ, че е пеперуда или съм пеперуда, сънуваща, че сега е човек"


На 01.09.2011 проливах сълзи горе-долу цял ден. И съответно не успях да тръгна, просто прекарах деня в оплакване на тежката си съдба или по-скоро тежкия избор, който трябваше да направя. Само от мисълта, че ще оставя кучето си за месеци наред, се чувствах като най-долния предател и боклук на планетата. Вярно, че го оставях в повече от добри ръце, но все пак това е най-тежкия и нещастен момент в пътуванията ми... Всъщност още през август смятах да заминавам, не мислех да чакам септември, но си намерих няколко удобни причини да не тръгна - лятото в България е готино, що да го губя, по-добре да уплътня зимата в пътуване; щъркелите още са си по гнездата, щом те не са заминали и аз няма, все пак винаги за дълго пътуване заминавам когато се затрият щъркелите от нашите географски ширини; за капак близък човек се убоде на много гнил и ръждив пирон и аз моментално реших, че ще пипне тетанус и ще се тръшне да мре докато ме няма! Та проверих в интернет инкубационния период за тетанус и отброявах дните и чаках да мине. Общо взето от пиле мляко извадих, за да си намеря подходящото оправдание да не тръгна август. Непрекъснато усещах, че не му е дошло времето и досадните подпитвания "няма ли да тръгваш вече, още ли си тук" от страна на мераклии да следят интернет-сагата "Тери в Африка", ми влизаха през едното ухо и моментално излизаха през другото. Никога не ми е пукало за каквото и да е мнение, питане и т.н. от страна на когото и да било, но тези постоянни подпитвания в един момент станаха много дразнещи и започнах да отговарям само с "тук съм, никъде няма да ходя". Тогава разбрах, че предстоящо пътуване за където и да било, се публикува в интернет максимум едно денонощие преди човек да замине :)

На сутринта на 2-ри отново нищо не вещаеше, че нещата отиват на по-добре от предния ден. Сълзите се лееха като водопадите Виктория в най-пълноводните дни на река Замбези, сърцето ми бе изсъхнало като няколко дневен труп под жаркото слънце на суданската пустиня, а мозъчето ми сякаш отказваше да функционира и изобщо да даде признаци на живот. Последна разходка с кучето в гората в 5:30 сутринта, последно къпане и закуска у дома, последен споделен рев (после продължава поредицата, само че не са споделени) и на пук и на инат на собствената си мъка, нарамих тежка раница и отпраших в неизвестното (е, това пък неизвестното така да го обичам, сякаш само то ме крепи да не полудея в известното!!)




Докато вървя към изхода на Хасково, всякакви мисли ми минават през главицата (мозъкът сякаш постепенно почва да се връща на мястото си), но най-натрапчива е една - ами ако нещо се промени докато ме няма?!? Само това не мога да понеса, пожелавам си единствено всичко да си е същото и ако се върна изобщо, да заваря всичко и всички по местата си :)) Да няма нито едно отсечено дръвче в гората на Кенана, да не са циментирали още и още кътчета в бетонната джунгла, наречена Хасково, да няма нови проклети улични лампи, които унищожават мистерията в нощните ми разходки.... Ех, ако някой ден се добера до машина на времето, ще създам най-огромния хаос, който тоя свят може да си представи :)))
Половината километър до изхода на Хасково временно потиска мъката и я замества със сякаш най-характерното за мен - огромната нестихваща безкрайна любов към приключенското неизвестно! Вече мисля само за това в каква авантюра по-напред да се вкарам през следващите дни! С най-голям копнеж обаче очаквам войната в Сирия, затова правя планове как по-бързо да претупам Турция (денонощен стоп, разбира се) и да се озова на границата. Така ясно си спомням какво вълнение за мен бе войната в Косово преди много години и как мечтаех да съм там на всяка цена! А вместо това гниех в училище и мразех и проклинах всеки миг от живота си, мразех всичко, но най-вече училището, което за мен бе много по-ужасно мъчение от затвор за затворник! Но това колко ненавиждах и продължавам да ненавиждам училището, е друга безкрайна и много тежка за мен тема, в която не ми се ще да се впускам ...
Е, дойде време да осъществя мечтата си, макар и не точно в Косово, а в друга държава. Войната, колкото и да е негативна и кошмарна, винаги е будила у мен желанието за приключения.
Стопирайки първите коли, на лицето ми се редуват сърцати усмивки и още по-сърцати сълзи. Това явно си личи и водачите на автомобили хич не щат да спират! Отвисявам си рекордно за този изход време, до мен две циганки метачки почистват улиците и ми подвикват на няколко пъти "еее не спират, не спират!" Ами как да спират като аз не съм на ясно със себе си дали искам да тръгна или да остана?! Как да спират като хората усещат подсъзнателно тези неща, колкото и да не им се иска да го признаят. И просто никой не спира и няма да спре, докато не реша какво искам. В случая от мен зависи колко ще чакам. По едно време се сещам, че си нямам и музика да слушам, та съвсем се сдухвам. На тоя етап от пътуването ми mp3-player беше равно на "излишен багаж" или "електроника с потенциал да се повреди" (той и без това си беше повреден вече) или "излишна глезотия, която ме отдалечава от обкръжаващата среда". Абе простичко казано - зарязах го вкъщи да не го мисля. В сравнение с азиатското пътуване, на това си тръгнах с буквално най-необходимото. Никакви глезотии. И то се видя на по-късен етап колко съжалявах за решението си да зарежа единствения си желан спътник - музиката. За късмет обаче колкото и да е сдухващо положението, все още стопирам в Хасково. А щом стопирам в Хасково, едно нещо е сигурно - рано или късно ще мине някой познат :) Така и става - минават познат от туристическото дружество и майка му. Вземат ме за два километра до пътя за Свиленград и отбелязват началото на пътуването ми :) Първи стоп, първи два километра... Веднага се сещам, че първият ми стоп в азиатското пътуване пак бе с познат - собственика на магазин за велосипеди в Хасково :)
Първи километри, първи стопове, първи сладки приказки, докато все повече се отдалечавам от дома и всичко познато... и хоп  - в неизвестното! Най-сладкото нещо, най-светлите мигове :) Началото на нещо ново, което макар и неизвестно, вече зная - ще бъде прекрасно.
Стопирайки на пътя за Свиленград, вече съм наясно със себе си - тръгвам на път, при това далечен. Затова и почти веднага хващам стоп. Взема ме много приятен човек за Харманли. Казва се Димитър, иска да му дам блога си за пътуването и ми разказва как по бай Тошово време чул за някакъв българин, който обикалял по света по всевъзможни начини, намирал си разни организации и ходел по събития чрез тях. От Харманли още два стопа ме отвеждат до границата. Последно ме взема турчин, който от 20 години живее в Мелбърн, Австралия и говори перфектен английски. Веднага ме блъскат спомени за щастливите дни в Австралия, рибките на бариерния риф, сладките коали и кенгуру, разкошната джунгла Дейнтри...
Безпроблемно пресичам границата пеш, има големи опашки от коли и усещам как всички ме зяпат и сочат като вървя покрай тях. Е, трябва да свиквам, в Африка ще е все така.

на стоп веднага след границата


Чакам доста за стоп от другата страна, но имам голям късмет - взема ме поляк с камион, говори английски и слуша хубава музика :) Като му казвам за пътуването си, веднага бърза да оповести по радиостанцията откъде съм и къде отивам, за да знаят всичките му колеги за мен и евентуално да ме вземат по-лесно. Слизам на входа на Истанбул, за да хващам следващия стоп. Магистралата е пълна с коли и се кара доста бързо, за капак наблизо има патрулка с полицаи и не смея да вдигна палец да не се заядат нещо, нали все пак турците копират Европа. Успявам обаче като не ме гледат да махна няколко пъти и отново камион спира въпреки неудобното за отбиване място. Човекът пътува чак за Анкара, но ще спира да спи в Измит. Обаче като се качвам, дори не подозирам каква приятна изненада ме очаква. Камионът е цистерна и на тях явно им е забранено да минават през Истанбул, затова отбиват още в началото и ги товарят на ферибот, който ги оставя след като вече са подминали целия град. На ферибота ми е много приятно, виждам Принцовите острови, където се разхождах през 2008 г. Истанбул е доста по-приятен за гледане от вода и чак не вярвам на късмета си - отървавам тежкото стопиране по магистралите в града и получавам спокойна разходка с лодка вместо това :)






 След ферибота продължаваме по магистралата към Анкара и слизам преди шофьорът да отбие. Не ми се налага да чакам повече от 5 минути за нов стоп, този път директен за Анкара. Шофьорът, както и този преди него, веднага почва да ме черпи сладки неща, газирани напитки... турското гостоприемство както винаги е много на ниво. За съжаление езиковата бариера пречи да говорим по време на дългите часове пътуване. Малко след полунощ стигаме отбивката точно преди Анкара, където пътищата ни се разделят. Слизайки от колата, усещам неприятен вятър, оглеждам обстановката и за миг се чудя дали да продължавам стопа цяла нощ или да търся място за палатка. Решавам да не се преуморявам още първия ден и да преспя някъде наоколо. Въпросът е къде, защото магистралата е оградена със стандартните мрежи и нещо не ми се удава да ги прескоча с раницата, а ме мързи да вадя всичко отвътре и да мятам над мрежата нещата си едно по едно. Решавам да спя на чувал до самата мрежа в ниското и се надявам никой да не ме види, защото точно на това място магистралата е осветена с толкова лампи, че светлината е почти дневна. Но все пак надали някой ще спре колата си точно там.

първата нощувка - 5 звезди :)


На сутринта закусвам набързо с вафлите от мама и явно се зареждам с доста положителна енергия от тях, защото следващият ми стоп е с журналист, който говори английски. Предният ден ми бе доста тежко, че не мога да разменя две думи с някои от хората, които ме вземат. Човекът пътува за Адана, родителите му са там, а с жена си живеят в Истанбул. Минаваме покрай Тюз Гьолу (огромно солено езеро) и много се впечатлявам от гледката как на някои места хора се разхождат по повърхността му.

гледка към огромното солено езеро от прозореца на колата


 Пейзажът по пътя за Адана е интересен и красив, става все по-жълто и сухо, а наближавайки Адана на хоризонта се появяват стръмни планини. Журналистът ме оставя на входа на града, но не чакам много за нов стоп. Взема ме минибус със супер симпатичен шофьор, който веднага вади тесте снимки да ми покаже тези на жена си и многото си деца. Отначало още го питам дали е такси, но той отговаря отрицателно, а след малко при нас се качва друг пътник, по-късно още няколко. Очевидно е такси, но не и за мен :) Като го питам за къде пътува, отговаря "Антеп" и колкото и да се взирам в картата, не откривам такъв град. Казвам му, че пътувам за Сирия, а той твърди, че сме на прав път. По едно време след час-два се усещам - Антеп е Газиантеп :) Точно където аз отивам, почти на границата със Сирия! Минаваме по стария път, не по магистралата, за да може да събираме пътници за минибусчето. Общо взето се движим много бавно, но забавно :) Шофьорът ту спира да подканя потенциални пътници да се качат, ту да си долее бензин с кофа и маркуч, ту да ми купи кока-кола и супер сладки бонбони, които така залепват по зъбите ми, че имам чувството, че ще ми окапят :) Покрай пътя забелязвам разкошни много запазени руини от калета, извисяващи се по хълмовете. Започват да се появяват и огромни кактуси, пейзажът става доста средиземноморски. На места пътят се вдига високо по хълмовете и се откриват живописни гледки към ниското.




Към края на пътуването вземаме цяла група пътници за Газиантеп и автобусчето е пълно. Пристигайки в града, всички слизат в центъра, но като тръгвам и аз да слизам, шофьорът ме спира и казва да остана в буса. Тръгваме по уличките и не след дълго спираме пред една закусвалня, човекът веднага ме вика с него, настанява ме на една масичка и почва да поръчва. Хапването си го бива отвсякъде, много е вкусно! Хлебче, пълно с леко люто пюре и зеленчуци, навиваш го на руло и ядеш :) И естествено - чаша айрян, мисля си - може би ми е последната. Всичко е толкова вкусно, не оставям нищо в чинията, но това явно не е достатъчно за шофьора, който ми поръчва нова порция?!? :) Е, с втората ми е малко трудно да се справя, но под натиска "яж, яж" няма къде да ида, трябва да си го изям. За разлика от първия път, след втората порция поне ме пита дали искам още и отговорът ми е категорично не :) Човекът е щастлив, че ме е нахранил, обаче добрината му никак не е се изчерпва с това, дори не подозирам какво ме чака. Качваме се обратно на буса и ме кара на автогарата. Тук вече почват сериозни обяснения от моя страна, повтаряйки отчетливо "no bus, no bus! autostop, no bus!" Помага дотолкова, че човекът, вече затичан да ми купува билет за автобуса за Сирия, се спира и заслушва какво искам да кажа. Обяснявам се някак си, че много държа да съм на стоп, тогава поне иска да ме закара до изхода на града. Съгласявам се като виждам какво огромно желание има да ми помогне всячески. На раздяла ми дава телефона си и този на жена си, дава ми адреса им и ми заръчва при нужда веднага да се обадя. Разделяме се с огромна благодарност от моя страна. Какъв чудесен край на транзитния ми стоп в Турция! Имам още малко километри до границата, които стопявам с друга кола, шофьорът отива само до границата и ме съветва ако ми е мил живота да се връщам обратно в Турция и да не влизам в Сирия. Там е работата, че никак не ми е мил точно пък живота, тъй че право напред към Сирия, където можело "да ми се случи най-лошото"! Е, не мога да се съглася, смъртта далеч не е най-лошото, според мен да живееш без свобода и чест, в затвор или в сиво ежедневие, е доста по-лошо...
Границата в първия момент ми се струва много невзрачна и малка в сравнение с турско-българската и усещам как най-после се измъквам от прекалено "цивилизования" свят. Още един повод да празнувам всеки следващ миг. Митничарите на турската страна ме пускат бързо да минавам и не ме питат нищо. В моята посока никой не пресича границата, а в посока Турция има тълпи от хора, предимно жени и деца. Малко ми е напрегнато за сирийската страна, но нали имам виза, не би трябвало да ме върнат. На гишето ме гледат странно, но веднага ми дават да попълвам една синя карта и се засуетяват около моя паспорт. Питат ме колко дни ще остана в страната и в кой хотел ще отседна. Тук се спичам малко, но почвам да увъртам как си избирам хотела като го видя, не предварително, затова ще остана в някой произволен хотел в Алепо. Явно сработва, карат ме обаче да напиша името на някакъв хотел в картата (задължително било да имаш някакъв адрес в документите като влизаш в Сирия) и ме пускат да минавам като преди това изрично ми казват да не ходя никъде другаде в страната, освен в Алепо и Дамаск. Аз потвърждавам, че така ще направя, след което ще пътувам за Ливан. В моя случай направо си е невъзможно да не лъжеш по граници и посолства, просто всеки път е едно и също надлъгване, понякога така ми се иска да си кажа истината, че първо в Хомс ще се набутам и че ще спя където сваря, не в някакви хотели и подобни... Но целта оправдава средствата понякога, така че играта с надлъгването едва сега започва...
От другата страна на границата вече ме обзема характерното за мен спокойствие, да не кажа гигантски непукизъм :) Вече е почти тъмно, на границата на страна, в която се води гражданска война съм, стопирам кола с чудесни хора, които отиват до следващото селце и ме оставят край пътя едва няколко километра след границата и шансовете да стигна навреме до хоста в Алепо, се изпаряват тъй бързо всяка минута благодарение на тъмнината и липсата на коли... А ми е тъй хубаво на душата, толкова изключително много не ми пука за нищо... надушвам свободата си във въздуха, чувствам се върховно, не мисля за никого и нищо, дори и за себе си... изпадам в тотален пътешественически транс, или по-скоро връщам се към нормалното си състояние далеч от ненормалния живот в България... Сякаш вече съм си у дома, макар и да нямам физически дом, свободното пространство е моя дом и ми е все по-сладък и мил :)

Среща в София :)

Здравейте всички, уговорената преди месец среща в София си остава, така че последно който ще идва може да драсне тук да се знае колко ще сме и дали всеки го устройва мястото и времето (приемат се и закъснели :))

Място - Борисовата градина, езерото с лилиите
Ден и час: 25.10, 18:15

Теми на срещата - каквото ви се иска на вас, може Африка и пътешествия, може задълбочени дискусии за времето, например защо лятото е "кукуво" или състав и гъстота на ланшния сняг :))

Носете си задължително добро настроение! Сега му е времето да ме убедите, че не всички хора в София са нонстоп нацупени (справка - грАдски транспорт :))
Ако вали може да търсим място на закрито някъде наоколо.

Поздравче с туй видео, имам чувството, че за мен са го правили :))
http://www.youtube.com/watch?v=1G4isv_Fylg

Европа - всички пътища водят към дома... или те отвеждат далеч от него



морето е добра утеха за тъжни пътешественици...


Да стопираш в Европа, особено в Испания, след 8 месеца стоп в Африка, е наистина уникално мрачно и гадно изживяване! Няма вътрешна настройка и толкова силна положителна енергия, която да притъпи усещането, че вече нищо не е както трябва. Като човек, който никога няма определени очаквания за стопа в дадена държава и най-много се наслаждава именно на чакането преди да хване стоп, определям това чакане в Испания като изключително ненасладително (знам, че няма такава дума в родния език, но не намирам толкова подходяща сред съществуващите). Нормално по време на едно такова чакане, получавам всякакви реакции от хората, минаващи покрай мен с колите си - някои се усмихват и ми правят знак, че са в друга посока или нямат място, други вдигат палец в знак, че ми пожелават успех, трети подминават със сериозен поглед и т.н., но не са много тези, които реагират негативно или с тотална апатия. Е, в Испания те са болшинството, получавам десетки подигравки, крясъци от прозорците на колите, размахани средни пръсти, а голяма част от шофьорите ме зяпат с особено натрапчиво отвращение. А имайки предвид, че 50% от шофьорите са жени, ситуацията става слабо казано СТРАШНА! Жените нормално ме гледат с особена погнуса, като минат покрай мен ме връхлита мощно кълбо негативна енергия. Нито са сериозни, нито усмихнати, а просто потресени, погнусени и отвратени от "жалкото" същество на пътя. Поне такива са жените в Испания, в България все още не са толкова много жените шофьори, така че нямам такъв злощастен опит и впечатления. Тъй като по принцип нямам способностите да разбирам и един процент от мислите, които обикновено се "въртят" в женските мозъци, просто приемам негативите за даденост и се правя, че испанките не съществуват, за да не се сдухвам още повече. Накрая дори стигам до момент, в който нацяло спирам да махам на коли с жени шофьори. Негативизмът се оказва близък приятел на дискриминацията...
 След 6-те часа висене на Мурсия обаче моите анти-женски впечатления леееекичко се променят в положителна насока - взема ме жена! При това на годините на майка ми и много свежа и готина. Вози ме 20 км до следващ изход към магистралата, където тя завива. Там не след дълго ме взема мъж с микробус за още двадесетина километра, където вече зациклям прилично и след няколко часа се отскубвам от мястото с нов стоп. Тази игра на "ще мина ли поне 100 км днес или няма" продължава до Валенсия, сменям стоп след стоп, чакам часове наред, но все пак преборвам дистанциите и привечер се озовавам право в града, за късмет шофьорът ме кара до подходящ изход в посока Барселона. Там сядам на плажа да релаксирам и да си оправя нервите от тъжния първи ден на европейска земя. Мисля си само за Африка, нито за вкъщи, нито за нищо друго, освен за това, което загубих щом се качих на проклетия ферибот. Толкова ми е тъжно, че даже нямам сили да се ядосвам. А днес веднъж ме взе и негър на стоп, така ми е мъчно за черните хора от черния континент, че едва сдържах сълзите си в колата. От този момент нататък сякаш заживях изцяло в спомени и настоящето нямаше никакво значение. 
Стопирайки на изхода на Валенсия почти по тъмно, ме вземат баща и дъщеря, очевидно чужденци в Испания и ме возят до друг вход към магистралата, където вече е тъмно и шансовете ми за нов стоп са никакви. Към полунощ се предавам и разпъвам палатката в една портокалова градина, надявайки се стопанинът да не дойде да си нагледа дръвчетата през нощта.

едно от многото места, на които стопирах доста време



палатката ми в портокаловата градина - вече в ужасяващо състояние!

 Ставам рано и до към 10:00 стопирам на този вход към магистралата, никой не спира. Все същите лоши погледи, все същото презрение. Накрая решавам да се пробвам по друг път и зарязвам магистралата.

а сега накъде???

 По стария път за Барселона поне може да се върви и пеша. Тръгвам да вървя и след няколко часа хващам кратък стоп за 5 км, после още един за 20 и така доста повече време вървя, отколкото се возя, което ме радва, защото ми напомня за Африка. Накрая стопирам без дори да се обръщам с лице към хората, просто вървя с вдигнат настрани палец. Мисля си, че и днес от Испания няма да изляза, нито пък утре... Обаче късметът е решил друго - спира ТИР с немска регистрация. Първо се чудя как може камион да спре в Испания, шансът си е направо нищожен, но като виждам немската регистрация, всичко ми става ясно. Шофьорът пътува за северна Германия и е изключително приятен човек! Ето идеалната възможност да си припомня немския, защото той не говори английски. Интересно се получава, защото установявам, че макар и много време да мисля преди да кажа едно изречение и да допускам много грешки, все пак успявам да си кажа всичко, което искам и разбирам добре, когато човекът говори. Не след дълго излизаме на магистралата, той минавал по стария път само за да си напазарува от един супермаркет, където е значително по-евтино, макар да е встрани от пътя му за Барселона. Само при мисълта, че ще изляза от Испания с този камион, ми се иска да заплача от радост! Не спирам да благодаря на човека, че ме е взел, същия ден успяваме да стигнем Франция и спираме да спим на голяма бензиностанция. Вали проливно и няма къде да разпъна палатката така, че да е устойчива на дъжд. Всичко е цимент и няма как да се забият колчета. Еххх Африка, Африка... където нямаше цимент, а тревичка и червена почва... Но поне имам късмет с камиона - не е заключен с катинари отзад и е почти празен откъм товар, така че шофьорът ми отваря ремаркето и се настанявам уютно между няколко купчини пакетирани дъски. Вътре е сухо и топло, така че си е направо идеално място за спане. Дъждът тропа по покрива, но спя добре и на сутринта отново сме на път.

испански магистрали



много изтрещели тоалетни има по Европата :)

на сутринта срещу нашия камион на паркинга се натъкнах на този шедьовър :))



Welcome to Europe :(

някъде из Франция...

лебеди до ресторанта на една бензиностанция



шофьорът, който ме измъкна от Испания и Франция и неговия камион :)


Успяваме да прекосим цяла Франция и вечерта сме на първата бензиностанция след границата с Германия. Там на шофьора му предстои дълга пауза, разделяме се с голяма благодарност от моя страна и заставам на изхода да махам за следващ стоп. Вече е късен следобед, почти вечер. На хоризонта се задават много дъждовни облаци, които по-рано подминахме, докато бях в камиона и дъждът навън бе наистина жесток. Надявам се да успея да му избягам, тази нощ не смятам да спирам да спя, ще стопирам транзитно до България. Докато съм на изхода на бензиностанцията и пиша табела с името на следващия град, наоколо се мотае шофьор на ТИР и се опитва да прочете какво пиша. Като вижда името на града, казва на глас сякаш на себе си "Да, ама в понеделник!" Облещвам очи и не вярвам на ушите си - българин! Не мога да се сдържа да отвърна на коментара му, затова казвам само едно "добър ден" и човекът се шокира още повече от мен :) Веднага идва на приказка, казвам му откъде идвам и не ми вярва изобщо, обяснява ми, че е виждал много от "тези с големите раници", но винаги били чужденци, не предполагал, че има и такива българи. Кани ме да си говорим в камиона, защото започва да роси дъждец, човекът умира за приказки, личи си, че много му се говори. За съжаление обаче отхвърлям поканата, защото трябва да стопирам и да се прибера вкъщи най-после. Като му казвам, че родителите ми ме чакат и не знаят къде съм, веднага ми дава телефона си да се обадя вкъщи. Отказвам, разбира се, като се има предвид колко е скъпо едно такова обаждане, но той изключително настоява. "Айде обади се де, поне една минута да ти чуят гласа, да е спокойна майка ти! Моля ти се заради мен се обади!" След тези думи вземам телефона с изпълнено с благодарност сърце и звъня вкъщи. Информирам ги къде съм, благодаря на шофьора и той се прибира в камиона, а аз започвам да стопирам. Камионите ще пътуват чак в понеделник, а сега е петък, през уикендите в Германия те не пътуват. Затова разчитам изцяло на шофьорите на леки коли, но за щастие стопът в Германия винаги е бил много добър за мен, хората са положително настроени и склонни да вземат стопаджии. Спират по ред няколко коли с много приятни хора, които спират само да ми се извинят, че отиват до следващото малко градче и просто няма смисъл да ме вземат, защото няма друга бензиностанция преди това градче. Толкова ми е приятно, че са така добри към мен, това ми е напълно достатъчно дори и изобщо да не ме вземат. Накрая един французин ме взема за Щутгарт, където вече по тъмно стопирам на друга бензиностанция с табела за Мюнхен. Спира ми кампер-ван с двама младежи, връщащи се от някакъв фестивал. Супер приятни са, знаят за каучсърфинг и ме канят да остана у тях в Мюнхен. Замислям се сериозно дали да не откажа, защото веднъж вляза ли в голям град, после половин ден ще излизам, но и те са стопаджии и ми казват, че недалеч от апартамента им е изходът в посока Австрия. Този факт натежава в полза на нощувката у тях и приемам с благодарност. Настаняват ме на нещо като втори етаж на апартамента, до който водят стълбички от всекидневната, апартаментчето е супер и си личи, че всичко е правено с много мерак. Те са студенти и само единият живее там, а другият е негов приятел, който живее в Регенсбург и също е със статут "каучсърфър" тази вечер.
На сутринта още рано съм на изхода. Там вече прокапва слаб дъжд, но това не ме демотивира, а напротив - трябва пак да се измъкна от него. Ако се намокря, ще мириша по-зле от мокро куче с всичките си не особено чисти дрехи. Вземат ме майка и дъщеря от Виетнам :) Толкова са готини и усмихнати, толкова свежи, че не ми се иска да слизам от колата! Момичето ме разпитва какво ли не за пътуването ми, майката не говори английски, затова й превежда и така си говорим през целия път. Отиват в Залцбург, а аз слизам на бензиностанция преди града. Толкова добре познавам вече тези маршрути в Европа, че дори бензиностанциите зная наизуст :) От там хващам стоп чак до Любляна, отново говорим немски с шофьора, той разказва, че пътува за Риека и от там по крайбрежието на Хърватска, където е яхтата му, на която нормално живее и планира да плава из Адриатическо море цяло лято. От толкова слушане и говорене обаче си пропускам последната бензиностанция и се налага да продължа с него в противоположна на моята посока - на запад към Италия вместо към Загреб. Идеята ми е да сляза на следващата бензиностанция и да мина по надлеза над магистралата, така че да се прехвърля на бензиностанция с трафик в моята посока. Вали страшен дъжд обаче и докато мина по надлеза, ставам вир вода. Отказвам се от стопа временно докато спре дъжда и се установявам пред входа на магазинчето. Наред с всички коли, спиращи да зареждат бензин, пристигат и двама много мокри мотористи, заприказваме се и с огромно любопитство слушат за Африка, след като получават отговор на въпроса си "откъде пътувам." Говорим си доста, канят ме в магазинчето да ме черпят топъл шоколад. Много добре ми се отразява шоколада в това хладно време, а след почивката си те продължават към Виена, въпреки дъжда. По едно време небесната вода затихва и облаците се разбягват, така че мога пак да изляза да махам.

красота в Алпите





шофьорът с яхтата :)

  Вече имам готова табела "Загреб" и успявам да хвана стоп до границата Словения-Хърватска. Там бързо минавам опашките от коли, митничарите ме питат откъде идвам и като чуват "Африка", първо се чудят и маят, а после ме насърчават да се прибирам по-бързо към дома :) За проверки на багаж и дума не може да става. Минавам цяла Хърватска с кола за Белград, но слизам на сръбската граница и стопирам с надежда да ме вземе някой за Ниш. Взема ме български тираджия - приказливият чичо Йончо. Пътуваме цяла нощ и нонстоп говорим, по-скоро той говори, а аз слушам и дремя, вече умората много ме тормози. Той разказва всякакви истории от пътищата, какви стопаджии е качвал, обсъждаме и моето африканско пътуване, докато на мен ми се насълзяват очите при всяка дума за Африка и си повтарям перифразираната от мен популярна народна поговорка: "Да би в Африка седяло, не би лошата Европа видяло!"
На сутринта спираме на бензиностанция някъде преди Ниш. Чичо Йончо ме черпи бюрек, тоест сръбска баничка и много добре ми се отразява топлата закуска, мисля си как ще се натъпча с топли банички като се прибера :)) На същата бензиностанция спира български микробус и докато седим отвън и ядем баничките, се заговаряме с шофьора. По някаква случайност става въпрос, че съм на стоп и се прибирам от Африка, а шофьорът на буса Иво пътува за Хасково :) Предлага ми да ме вземат, въпреки, че бусът е пълен с пътници, които си плащат за транспорта чак от Германия. Разделям се с благодарност с чичо Йончо и сядам на единственото свободно място в буса - до шофьора. Чудя се защо всички пътници са се натъпкали отзад, а най-удобното и широко място е празно. Но явно хората са още повече стадо, отколкото мога да си представя и се чувстват сигурни като са заедно гъз до гъз :) Сещам се за няколко случая, когато отивам на някое интересно събитие в България, примерно пещерен събор и си разпъвам палатката на огромна поляна, на която има място за стотици палатки. По-късно идва само една кола с хора с втора палатка и при цялата огромна поляна се навират на няколко метра от моята, при което аз изпадам в тотален ужас и трябва да събирам всичко и да се местя другаде. Що за ненормалници ще се радват да спят в палатка, при положение, че на метри от тях има други хора, които може цяла нощ да пият, да говорят, да се разхождат наоколо, да хъркат, да оригат и пърдят, да викат и т.н. Какъв е този болезнен стремеж за сигурност у това стадно животно, наречено човек...
Пътуването в буса е по-скоро напрегнато, шофьорът Иво споделя, че кара от Германия без да е спал последните 1-2 нощи и е страшно изморен. Пуши цигара след цигара и пие кафе след кафе, за да издържи буден. На границата се случва нещо интересно... Това е първата граница през последните дни, която минавам в кола, а не пеш. Така нещата изглеждат съвсем различно... Иначе дружелюбните митничари, които винаги се шегуват с мен, не ме проверяват и ме пускат бързо да минавам, този път са сложили маската на корупцията. Ама корупция, по-открита и свирепа от африканската. На първата проверка на паспортите две злобни женички се обръщат към шофьора: "И сега ще ви сваляме един по един ли или ще ни дадеш по нещо? Какво ни носиш от Германия?" Иво им дава по 10 лв, гледат с алчни очички и едва ни пускат да минаваме. На следващата проверка служителят е само един и Иво му дава 5 лв, при което той отказва да ни пусне да минем, настоява за повече. Получава 10 лв и минаваме. Всички тези пазарлъци са придружени със заплахи и отвратително отношение. За първи път виждам тази страна на митничарите на българско-сръбската граница. Всеки предишен път за мен те изглеждаха толкова безпроблемни и така леко и бързо минавах.
От цялата тази работа имаше и нещо положително за мен... за пръв път, макар и само за един миг, България ми заприлича на моята Африка и това така стопли сърцето ми! Просто още с влизането в страната се почувствах така добре, толкова се радвах на тази корупция, така благодарих, че българите все още не са станали безчувствени машинки като западноевропейците и колкото и да се опитват да ги променят и правят "европейци", истинското балканско поведение все още си е тук. Колкото и гнусно нещо да е корупцията, вече започнах да я виждам по-скоро в положителна светлина на фона на законите и наказанията на болното общество.
След още 250 км и едно спиране в селце до пътя за Велинград, където оставяме една пътничка, бусчето ме стоварва в Хасково и със свит стомах и сковано от притеснение и вълнение сърце извървявам последния километър до дома. Не мисля, че е по силите ми да опиша с думи емоциите си в тези последни мигове преди да отворя вратата и прекрача прага на моя дом, не знаейки какво ще заваря вкъщи, не знаейки дали нещата са същите и дали ще мога да се справя с най-голямото предизвикателство - да съм отново у дома след 8 месеца живот на пътя. Отново ще имам близките си до мен, съответно ще има на кого да разчитам и кого да обичам, но сякаш ще загубя едно от най-ценните неща в живота си: самотата и борбата във всеки един миг, шансът да се справя с всичко без чужда помощ, възможността да страдам, да уча от трудностите, да се развивам като индивид, който сам се ражда и сам ще умре. Това, което винаги ме е мотивирало да пътувам и е карало душата ми да лети, са именно трудностите, изпитанията, болката, страданията, опасностите и най-вече - моето самостоятелно справяне с тях. Именно тях ще запомня завинаги, именно те са ме научили на нещо ново. А спокойствието и сигурността убиват човешкия дух и помрачават ума...
Но радостта ми да видя и прегърна любимите същества отново, не може да се сравни с нищо на тоя свят! Отварям вратата на дома си и влизам в един нов-стар свят... свят, който толкова много обичам и ми е така скъп! Посрещат ме усмивки, сълзи, щастие... толкова е хубаво, че изглежда нереално! Сладко като масайско мляко след цял ден ходене в саваната, топло като пустинята на Судан в най-жежките си дни, усмихнато като африканско дете, получаващо празна пластмасова бутилка, несравнимо като разнообразието на Африка спрямо целия останал свят... 


много е странно усещането да се озовеш отново в любимата си стая :)

и в нея да те посрещне един крокодил с плячка в уста :))


Не се сещам за по-подходяща песен и видео, с които да завърша този разказ:




П.П.
Вече почти 5 месеца съм в България. Сякаш минаха като сън. Сърцето ми все така плаче за АФРИКА! Липсва ми много повече, отколкото някога предполагах. Всеки филм за Африка, който гледам сега, ме боде с нож в сърцето, всяка снимка, мисъл, спомен... като цяло ми е доста тъжно и ми липсват трудностите, липсва ми това да имам само раница на гърба си, да не зная дали ще имам достатъчно вода да оцелея още един ден, да се събудя отново на странно място, да вървя ли вървя докато обувките ми станат на парчета, да ме боли всичко след катастофата в Намибия и болката да ми напомня, че още дишам.... Даже гадните етиопски деца и техните камъни ми липсват, ако сега можех да се телепортирам там под дъжд от камъни, щях да скоча да ги прегърна и да им благодаря вместо да бягам от тях... Всичко ми липсва. На такива като мен няма угодия. Там плачех за любимите същества, сега съм при тях и плача за Африка.

Хората в България сякаш все повече не ми допадат. Намирам за изумителни множеството негативни качества, които е събрал в кесийката си българинът. Може би защото живея в България и може би ако живея в друга страна, хората ще са същите, а може би не... Не знам какво да мисля, но смятам, че българинът няма живот. Нито личен, нито никакъв. И все е недоволен, все мрънка и завижда, пука от злоба като гигантски балон, пълен със сапуница. :)) Тъжно. На мен обаче освен за Африка, за друго не ми е тъжно. А тя все си е там и ме чака, така че нищо не е загубено! И въпреки че докато не се върна там, няма да спре да ми е тъжно, ще продължавам да чакам онзи повик на вятъра, на далечните земи, на прашните пътища... докато един ден отново се събудя върху червената пръст на саваната с пресъхнало гърло, мръсни дрехи и неслизаща от лицето усмивка... този път обаче завинаги :)