Перу - лилипутската държава

голямата крайбрежна пустиня, близо до Трухилио

Една от основните разлики между Еквадор и Перу ние определихме така - в Еквадор малко се пътува и много се разглежда, а в Перу мнооого се пътува и съвсем малко се разглежда. Докато в Еквадор почти няма безинтересно кътче и всяка природа, град, село са привлекателни и уникални, то в Перу всичко е еднообразно, скучно, грозно и на огромна площ. Атракциите са разпиляни в далечни кътчета на страната, а останалото е една пустош. Градовете са толкова грозни, невзрачни и мръсни, че като влизаш във всеки от тях, ти се иска да излезеш колкото може по-скоро.

Аз лично успях да събера мнението си за Перу точно в три думи - не ми харесва. Всичко друго е разтягане на локуми по въпроса "защо аджеба". А другарчето успя по-добре от мен да събере Перу в точно две думи - лилипутска държава. Всички знаем историята за Гъливер в страната на лилипутите. Другарчето се чувства идентично с него и то не само в Перу, а още от Еквадор. Защо ги нарича лилипути... ами защото са дребни. Другарчето си купи един панталон от Котакачи, дето ако си го сложи нормално, изглежда като три-четвърти панталон, а се предполага, че трябва да е дълъг. После си купи камуфлажен панталон от Кито, който му седи пак по същия начин - ако иска да покрие целите си крака, онази черта, дето разделя дупето му на две равни части, се показва навън, а ако иска да покрие тази си най-хубава черта, част от краката му са отвън и го хапят комарите. В Амазония трябваше да избира дали дупето или краката да бъдат нахапани от насекомите. Мъчеше се да разтяга чорапите си, в които да напъха крачолите, но ако дупето е прибрано, не стигат. Другарчето всеки ден откак сме в Перу реве: "лилипутска държава", защото тук хората станаха още по-дребни и то не може да минава под рамките на вратите без да се наведе. Направих му цяла фотосесия с рамки на врати, при някои стърчи повече от една глава отгоре :) И докато на мен ми е много весело от неговите несгоди, хич не ми е весело от манталитета на лилипутите в Перу. Присъединих се към твърдението, че са лилипути, защото освен, че са ниски и малки на размер, душиците им са ооооще по-мънички и скрити някъде дълбоооко под свинските присвити очички. Дори за някой с моя ръст тукашните лилипути са ниски, а за някой с моите разбирания за живота, лилипутите са нещо като тотално емоционално и морално дъно на планетата.
Наистина не очаквах перуанци да ме разочароват толкова, а Перу ни се видя страшно различно от Еквадор. Разбира се, не могат да стигнат колумбийския рекорд по морална деградация, но са доста близо до него и малко не им достига. С няколко думи мога да охарактеризирам перуанските потомци на инките: студени, алчни, нахални, ниско интелигентни, необразовани, завистливи, с пълна липса на хигиена и възпитание... Какво най-много ме впечатли в Перу... Ще започна с тоновете боклуци покрай всеки път, улица, къща, руини на инките, археологически или природни забележителности или каквото и да е друго, където стъпва човешки крак. В Перу всеки изхвърля боклуците през прозорците на коли, камиони и автобуси, това се толерира и на никого не му прави впечатление. Втори сериозен казус - пикаенето на поразия. Мъже, жени и деца уринират на всяко възможно място без никакъв свян. Мъжете ползват боклуджийските кошчета в парка, които и без това за друго не стават според перуанските стандарти. Жените набират фустите нагоре и клякат където им падне, на всевъзможни централни и оживени места като после хората газят в локвички урина. Плюенето е трети шедьовър на перуанската култура. Храчки навред, ако решиш да седнеш някъде, внимавай къде, защото те са навсякъде и те дебнат! Аз добих една мазна, тлъста, сочна храчка отдолу на раницата си още в Еквадор в Риобамба и оттогава насам съм на щрек за тези злодеи 24/7. Следващ вълнуващ за нас въпрос - грозните, безхарактерни и лишени от каква да е атмосфера перуански градове с депресиращи неизмазани къщи със стърчащи арматури от втория недостроен етаж. И още - как може единствения читав парк с площад във всеки град да се нарича "Плаза де армас"?!? Толкова ли не може да се измисли поне още едно име на площад, за да може да редуват двете и да се създаде емоция и тръпка на туристите, които да гадаят дали площадът в следващия град ще е с първото или второто име. Адски скучно е във всеки град единствената забележителност да е Плаза де армас. Вече сме ходили на толкова плази де армас, че  когато някой ни пита какво видяхме в този или онзи град, отговорът ще е винаги "Плаза де армас". Майтап няма - това е единственото чисто и спретнато място в абсолютно всеки град в Перу като в големите градове Плаза де армас се опитва да достигне по красота площадите на европейските градове. Като посетихме плазата на Трухийо, другарчето възкликна "ама то тука като в Будапеща бе!" А Трухийо като всички градове си е мръсен, гнусен и неприветлив, да не говорим за периферията извън града, където има тонове боклук и планините пластмасови шишета, торбички, памперси, автомобилни гуми, строителни отпадъци и прочее, се редят до кръстове и паметни плочи на загинали при катастрофи. Следващ въпрос - шофирането на нашите лилипути. Ами като не можеш - не можеш, това е! Перуанци просто не умеят, никой никога не е трябвало да им дава да карат коли. Натискат като съседите еквадорци и като техните съседи колумбийци, и като още едни съседи венецуелци. Кръстове и плочи милиони покрай пътищата! Толкова много видяхме и преброихме благодарение на пешеходстването си (и стопа не го бива, ама и до там ще стигнем). Та джигитите на пътя тук са неизброими, веднъж се возехме на пикап, с който три пъти бяхме на косъм от катастрофа и трите пъти нашият шофьор беше виновен. Пътищата в Перу са отделна тема, обикновено има един асфалтиран и около него вървят много на брой неасфалтирани, по които всеки минаващ трафик е вид платен транспорт. По асфалтовия път няма никакъв проблем да хванеш на стоп камион или пикап и да не го питаш дали иска пари, но по черния път задължително трябва да го питаш, защото там и камионите са таксита. Та ако искаш само на стоп, по-добре да се движиш само по пътищата с много трафик, където минават коли на по-заможни хора и камиони. Иначе в планината например (Кордилера Бланка) всичко е такси и ние си я извървяхме и на отиване, и на връщане от разни там хайкове.
Интересни перуански нрави - тук винаги има някакъв вид фиеста, просто всеки ден се случва нещо, което става за празнуване. А най-големият купон е като дойде време за избори. Ние имахме невероятния късмет да сме тук по времето на изборите и видяхме уникални форми на пропаганда и още по-интересни форми на гласуване. Популацията на Перу е 30 милиона, голяма част от които неграмотни. Тъй като хората не могат да четат и пишат, изборите са като детска игра - зачеркваш с хикс бюлетината, която има най-яката картинка. Ние с другарчето веднага бихме зачеркнали котката, която се мъдреше на доста билбордове и варосани фасади на къщи. Освен нея имаше десетки други - кранчета на чешма, зачеркнати дръвчета, гърнета, кирки, шапки и какви ли не други изродии. Така неграмотният човек се кефи примерно на кампанията и обещанията на Гошо Лилипутов, неговата картинка е каубойска шапка и от всички картинки избира тази и я зачерква като гласува. Сума време с другарчето се чудехме какви са тия зачеркнати дръвчета и котки, но един ден аз получих прозрение - зачеркването значи гласуване за тази картинка. Та като на майтап се случват изборите в Перу. Предполагам печели този, който най-сладкодумно обещава. А народът печели и парици, защото почти всяка къща в страната е изрисувана със символи на кандидатите. За което те плащат на хората. На някои места дори камъните покрай пътя са изрисувани с котки и гърнета. Не пестят боя за изборите тия перуанци ама защо не вземат да си боядисат и тухлените къщя...
Пазарите са друг един ужас... аз още от Еквадор не стъпвам в пазар, понеже знам, че има секция с меса и не искам да налетя на нея. Другарчето стоически ходеше да купува плод и зеленчук, както и нещо готвенко, но на перуанските закрити пазари и то не иска да влиза вече, защото според описанията му смрадта на мърша се носи навсякъде и не дай си боже да попаднеш в секцията на месата, ще имаш възможност да избираш дали да се гътнеш от смрадта или от видяното там.
В Перу досега не сме намерили никъде публичен ток, освен в един огромен мол в Трухийо. В Еквадор токът бе на всеки ъгъл, във всеки парк, автогара. Тук автогари няма публични, само частни такива на отделните фирми, което ни оряза за евентуално ползване на тока им. Отворените мрежи интернет са недостижим блян, добре че поне интернет кафетата не са скъпи.
Сега да видим статуса на един гринго в Перу... Крайно желани са парите му и също толкова крайно нежелан е самия той. Лилипутите като видят бяло и високо човече, сякаш виждат танцуващи във въздуха гърненца със злато и свинските очички светват. "Амиго, амиго, таксииии, Хуараз, Караз, Юнгай, само десет солеееес" Просяците винаги ще ви се лепят в парковете и по улиците, децата ще ви искат сладки неща, за да им доразвалите зъбите, с чието разваляне самите родители добре се справят, тъпчейки ги със захарни изделия от малки, за да кротуват. Всякаква форма на гостоприемство, честност, щедрост и дружелюбност към грингото е "мисия невъзможна". Тук всеки знае, че грингото има много пари и иска да му ги вземе. Нападенията и обирите на чужденци са толкова често срещано явление, че аз просто се чудя как може туристите да го посещават това Перу и какво толкова им хвалят на тези инки, от чиято уж велика цивилизация са останали руини, потънали в найлонови торбички и ползвани спринцовки, и дребни крадци.
Аз не се почувствах ни за миг като гост в тази държава, усещах, че никой не иска от мен нещо повече от парите ми. И все пак в нетуристическите части на страната сякаш хората бяха маааалко по-положително настроени към нас, отколкото в туристическите. И на някои места, в някои мигове, се случи няколко човека да проявят човечност към нас. Просто бе толкова рядко, че няма как да го забравим.

Нашето пътуване в Перу не започна зле, ако изключим факта, че прекарахме ден и нещо напълно гладни, защото не искахме да изтеглим пари от банка, която таксува допълнително тегленията. Късния следобед стигнахме до изхода на Сан Игнасио и установихме, че пътя към следващия по-голям град Хаен, е черен път, че и в ремонт. Тази комбинация се оказа най-лошата възможна в Перу. Вървяхме доста по пътя, подсвиркваха ни таксита, започнахме да разбираме кой тип коли са платени. Мина и лъскава частна кола, хората от която ни поискаха пари до Хаен и естествено си продължиха като отказахме. Тъкмо след тях мина друга кола със сам шофьор, който се зарадва, че ще му правим компания по пътя и макар да не отиваше в Хаен, ни дръпна до около половината път. Само че малко след като тръгнахме, на пътя се появи барикада и ни бе съобщено, че пътят е в ремонт от толкова до толкова часа, имаше и табела с часовете. Следващия час и половина нямаше да пускат коли. Всичко щеше да е на ред ако не беше тази лъскавата кола преди нас, която по незнайни причини полицаят и жената на бариерата пуснаха да минава, защото било "спешно". Нашият шофьор опита също да мине, защото щом пътят е отворен за една кола, ще е отворен и за втора (назад нямаше никакви други коли), но жената и полицаят се заядоха здраво, препречиха ни пътя и взеха да обясняват, че им било спешно на онези в лъскавата кола, много бързали. Да бе да, бързали ама спряха до нас да ни искат парици и като нищо щяха да ни вземат ако искахме да им дадем. Та нашият шофьор направи луд скандал с много викове, опити да прегази преградата от разни конуси и други дивотии като след много караници и викове, накрая даде газ и се измъкнахме от отвратителния полицай и злата жена... само за да се натресем на друга барикада. Там жената излезе малко по-читава и при първа възможност ни пусна да минем. Това бе първия ни сблъсък с перуанската реалност. Човекът ни остави до някакво селце, след което вървяхме ли вървяхме по пътя, сред оризови ниви от двете страни. Стопирахме пикап и мъж и жена ни взеха. Слязохме на едно по-диво местенце недалеч от голяма река, защото смрачаваше и не искахме да ходим вечерта в Хаен. Легнахме си гладни на наклонен хълм, палатката не бе изпъната добре и дъждът ни понамокри малко. На сутринта продължихме пеш по пътя и на удобно място хванахме пътека към реката. Там се натъкнахме на изоставени градини с папая, дръвчетата бяха отрупани със зрели плодове и земята бе покрита с гниещи. Натъпкахме се царски, на брега на реката се оказа, че има голям плаж и е много красиво и спокойно, успяхме да се изкъпем и да починем. През цялото време си мислехме, че сме на 15 км от Хаен, както ни бяха казали хората от последния стоп. После се оказа, че сме на 60 и остатъкът от деня мина в много ходене и кратки стопове между селцата. Преди да се качим в един пикап, докато бяхме отстрани в канавката и преговаряхме с шофьора дали ще е безплатно, сандалите ми поднесоха по шокиращ начин на хлъзгавите ситни камъчета и паднах от място, по лице върху цимента. Освен, че си досчупих вече счупените слънчеви очила, така жестоко си ударих половината лице, че после два дни ми пареше и ми се виеше свят като ходех. Да не говорим за драскотините и подутините. Понеже раницата ми бе на гръб при падането, добави още екстра сила към удара и едва успях да се изправя с помощта на другарчето. С този пикап пътувахме до следващото село, после една жена ни покани  да пием кокосов орех в двора й, мъжът й набързо с мачетето направи дупки в два огромни ореха (за първи път виждам толкова големи) и ние като почнахме да пием... тя кокосовата вода край няма. Поради размера на ореха, течността в него беше много, а ние бяхме с празни стомаси, та като се напихме лошо ни стана. Освен това като свърши сока ни дадоха да ядем и "месото" на ореха, което е вкусно, но като си ял нещо преди това. Така се наляхме и натъпкахме, че свят ни се зави. Хората обаче бяха мили, жената сподели, че по този път редовно минавали колоездачи гринговци и тя ги канела на седянка. Беше ни много приятно, че някой в Перу прояви интерес да ни заговори. Продължихме към Хаен и пак ни взе пикап, с който стигнахме големия, шумен град. Първо впечатление ми направи зловещото количество тук-туци по улиците и невъобразимия шум от клаксони. За един перуански шофьор най-важното нещо в колата, мотора или тук-тука е клаксона, без него не може да оцелее на пътя. Всякакви изнервящи звуци блъскат в главата новодошлия, докато тежък прахоляк изпълва ноздрите му. Облъчването е пълно и очите не са пожалени - трябва много да се оглеждаш, за да не те отнесе някое моторно превозно средство. Тук е излишно да казвам, че неща като пешеходни пътеки не съществуват, или дори да ги има нарисувани, никой шофьор не ги отразява. Освен това карат много бързо в градовете, така че човек наистина трябва да се пази, иначе няма кой да го опази. Хаен първоначално ме "впечатли" с шума и прахоляка, но нямах време да се оплаквам много, защото бяхме осмъртели от глад (след кокосовия орех стана още по-зле). След доста мотаене стигнахме центъра, където ни очакваше великолепната Плаза де армас, а очевидно уцелихме и някакъв фестивал, защото групи хора правеха големи фигури от цветни стружки по асфалта, ставаха като гигантски килими. Питахме охранител на аптека къде е банка Scotia (произнася се Скоша), оказа се съвсем близо и успяхме да дръпнем от банкомата 500 солес. 1 долар е равен на 2,80 солес. Повечето банкноти бяха стотачки и се оказа, че нищо не можем да си купим с тях, защото никой няма толкова да ни разавали. Пробвахме по аптеките, които изглеждаха най-лъскави в целия град, а после установихме, че във всички градове само аптеките имат вид на нещо привлекателно, останалите магазинчета и подобни са доста зловещи, мърляви и очукани. В аптеките не стана, но в едно магазинче чичето имаше ресто, купихме си сладолед, някакви местни вафлички с шоколад, бисквити пак местно производство и отидохме на Плаза де армас да ядем. Нещата бяха малко и хич не запълниха опразнените ни и измити с кокосова вода стомаси, така че се насочихме към уличната храна, вече имахме дребни. Купихме от една баба пържени кравайчета, залети със сладък сос. Шокирахме се много като ни добави в пликчето и парче сирене?! Веднага в травмирания ми от кулинарни извращения мозък изникна колумбийското бокадийо със сирене и ми се догади. Явно тук сиренето върви със сладък сироп! В Еквадор си бяхме отпочинали от безумията на южноамериканската кухня, но тук явно пак щяха да ни опулват всеки ден. След като и това не ни стигна, си купихме различни видове чипс (от картофи, от плантейн, пикантен, солен...) от улични продавачи, който чипс те самите го правят. След чипса си взехме голяма порция пържени картофки от близкия ресторант, последвани от сладолед от уличен продавач за 0,50 солес. Преди цялото това пиршество, се отбихме в едно интернет кафе да пишем на близките си, че сме в Перу вече. Излишно да казвам, че другарчето никъде не намери отворен wifi, докато търси по улиците с телефона си и както и занапред в Перу, ни се наложи да се адаптираме към интернет кафетата и съответно излишното даване на пари. Докато се опитвахме да наддаваме на тегло, седейки разплути на една пейка на плазата, около нас бе пълно с народ и очевидно ставаше нещо. Предусетихме някакъв фестивал, вероятно оставен за след тъмно. Ние самите явно бяхме атрактивни в тоя град, където не се отбиваха много гринговци и мен това адски почваше да ме дразни. Всички хора от околните пейки ни сочеха с пръст, обръщаха се, зяпаха ни, оглеждаха ни и всеки залък ми присядаше на гърлото. Чашата на търпението ми обаче преля като отидох да хвърля опаковката от чипса в кошче за боклук и видях един дебил да пикае в него точно в тоя момент! Лилипутът се врътна, явно щото го прекъснах (вероятно не очакваше, все пак никой не ползва кошчета за боклук в Перу) и опика цялото кошче и отвън, така че гнусотията стана пълна. Това се случва на единственото чисто, красиво и подредено място в града - централния площад "Плаза де армас". И то в късните следобедни часове и точно преди фестивала, когато е пълно с хора наоколо. Ние след като хапнахме, се сетихме че имаме и други проблеми - как ще се излиза сега от този опасничък голям град по тъмно. Все пак тръгнахме да вървим в готовност да се защитаваме. Постоянно ни оглеждаха и следяха странни субекти, но малко след като се отдалечихме от плазата, стигнахме полицейски участък с голям двор. Веднага ми хрумна да пробваме това, което практикувахме в Еквадор като окъснеем в някой град - да помолим да ни оставят да спим в двора на палатка. Отидохме да ги питаме, един от полицайте каза, че можело, само че по-късно, защото сега още било рано (беше около 17:00) и ако дойдем вечерта към 20-21:00 няма проблем да спим в двора. Много се зарадвахме, а установихме че тук за разлика от Еквадор дори не ни записваха и не ни искаха документи като ходим да спим в полицията. Полицаят ни предупреди, че е много опасно за нас в града и най-добре да отидем на Плаза де армас. И добави да се пазим от крадци. За нас по-късния час бе перфектен, защото така щяхме да видим фиестата в града. Седнахме пак на плазата и наблюдавахме тълпите хора, които влизат и излизат от църквата. Очевидно празникът бе религиозен. Но типично като за Перу го съпътстваше и панаирджийската история - десетки търговци, продаващи балони, сладолед, мигащи в различни светлини дрънкулки, свещи, желатина и какви ли още не щуротии. А когато небето се озари във фойерверки и едно чучело, сглобено от бамбукови пръчки също грейна, осветено от пиротехнически ефекти, съвсем вдянахме, че в Перу нищо не изглежда каквото е. Това ни напомни за едно погребение в Отавало... другарчето си говорело със сестра си по скайп на площада, а покрай него минало щуро шествие, което изглеждало като някаква весела фиеста. Насочило камерата на лаптопа към шествието, за да го види сестра му и хоп - не щеш ли фиестата се оказала погребение и отнякъще щръкнал ковчегът с трупа! Другарчето се опулило и шокирало, защото освен него много други хора от самото шествие също снимали... Същата случка ни сполетя отново в Перу. В Хуараз имаше шествие с маскирани като кукери, разголени танцьорки и всички хора снимаха, дори участващите в самото шествие. И след цялата тази процесия изскочиха ревящите роднини, вървящи последни, само ковчегът този път липсваше. Та да се върнем на хаенската фиеста... След фойерверките едно огромно шествие от свещеници и запалили свещи хора тръгна мнооооого бавно да обикаля площада от всичките му страни. Над главите на хората, на високи стойки бяха нагласени две големи чучела - първото на разпнатия Христос, а второто на Дева Мария. Тъй както ги носеха, на мен ми изглеждаше като пластмасовия Христос все да бяга леко килнат напред, а зад него Дева Мария отчаяно да се опитва да го догони. Във всяка част от площада шествието спира за около половин час и главният свещеник започва да говори на народа. Когато дойде от нашата страна, се заслушаме какво говори. Всяка втора дума беше "побреса", което означава бедност. Толкова упорито и натрапчиво я повтаряше и така явно се опитваше да накара народа да вярва, че е беден, та после хич не бива да ни е странно защо хората се имат за бедни и вярват, че грингото е богат, и трябва да му вземат парите, за да се отърват от побресата. Освен великата бедност, накрая се споменаха и няколко думи за здравето, което явно е мноооого на заден план в перуанския списък с ценности. Най-първата ценност без много да гадая ще кажа, че е материалното богатство. Сещам се за един религиозен африканец: "Господ е за това, за да ми дава пари и да ме пази". Та шествието с чучелата обикаляше ли обикаляше, имаше и кола с огромен мегафон измежду хората, носеха се всякакви музики, песни, проповеди и въобще глъчката бе невъобразима. Като стигнаха отново църквата, застанаха с чучелата на входа и проповедникът продължи да говори, а ние се изнесохме светкавично, защото вече бе 22:00. В полицията ни посрещнаха приятелски и се настанихме на полянката пред участъка, която изглеждаше изненадващо чиста.
На сутринта тръгнахме да излизаме от града и хванахме пикап до разклона за Тарапото (към джунглата) и Чиклаю (към морето). Лошото бе, че нямахме карта на Перу, но знаехме, че някъде в посока Чиклаю трябва да има и друга отбивка за трети път към Кахамарка, който обаче път вероятно нямаше да е асфалтиран. Не искахме нито да ходим в Амазония, нито на крайбрежието, искахме само да си държим пътя през планините. Плановете ни обаче въобще не се осъществиха. Първо установихме, че водата, която пълнехме от бензиностанциите в Хаен, е изключително гадна, с отвратителен вкус, жълта и пълна с боклуци. Другарчето бе много жадно и не искаше да пие тази вода, затова му купих бутилирана, която се оказа доста скъпа - 4 солес за 2,5 литра. Като продължихме по пътя към Чиклаю, не бяхме очаровани от пейзажа. Всичко бе сухо, каменисто, пълно с боклуци покрай пътя. Вървяхме много преди да хванем стоп. Спря един пикап с трима мъже, които аз нарекох "тримата глупаци". С тях пътувахме почти целия ден и накрая на деня ни беше толкова зле, че само искахме да умрем. В багажника на пикапа имаше стотици разхвърляни артикули, както и една кокошка или петел, не можахме добре да го видим, бе старателно пакетиран в кашон с отвор отгоре, явно за да не се уплаши и изскочи от пикапа и за да не му е жега, както и една овца, лежаща сред купчина кокосови орехи. Нашите раници бяха сложени при овцата и кокошката/петела, а ние бяхме поканени да се возим вътре. Аз непрекъснато поглеждах назад, за да видя дали овцата е добре, така и не разбрах защо карат овца от майната си, при положение че пътуват чак за Пиура, което хич не е близо. Няма ли овце там? Предположих, че ги разнасят, за да внесат разнообразие в стадото, нали уж така размножават животните. Тримата мъже в пикапа бяха кой от кой по-изкукали. Единият бе голям шишко и седеше точно до мен, на задната седалка като през цялото време "кълвеше" (заспиваше, унасяше се) и ха да отпусне глава върху моето рамо, но аз се измъквах всеки път при тая заплаха. Той им беше гида, другите явно не бяха идвали по тези места и го бяха взели да ги води като в замяна му даваха да говори по телефоните им неограничено и да ги набутва с парици за кредит. Пътникът на първата седалка бе висок и слаб и през цялото време не спираше да си играе с аварийките на колата като ги включваше и изключваше. Шофьорът бе нормален визуално, но сякаш някой вчера му бе дал книжка за каране на кола и то не доброволно, а под заплаха с огнестрелно оръжие. Пишман шофьорът направи толкова грешки, толкова безумия и имаше такива трудности в това да държи колата в пътя, че през цялото време имахме чувството, че ще катастрофираме, а на три пъти бяхме на косъм. Единия път щеше да отнесе моторист, който идваше отсреща, втория път тръгна да изпреварва камион, който не искаше да бъде изпреварен и двамата караха успоредно, докато изведнъж, не щеш ли, в отсрещното се появи кола и само благодарение на добрите реакции на отсрещния шофьор, се разминахме на една боя разстояние. За пейзажа около нас мога да кажа само едно - страшно подтискащи каменисти сухи и голи планинки, много зловещо. И това продължава стотици километри, а както видяхме по-късно - хиляди. Изобщо не бе това представата ми за Перу. Все си мислех, че Перу е или джунглите на Амазония, или високите върхове на Андите, а то се оказа една грозна суха пустош без капка живот в нея. Докато пътувахме, толкова се депресирахме от пейзажа и простотията на нашите спътници, че като слязохме на главния път за Чиклаю, нямахме желание да виждаме нищо и никой повече. Да не говорим, че отбивка към Кахамарка така и не видяхме през целия път, а дори да е имало е щяла да бъде малък черен път, по който никой не минава и който се точи стотици километри. Така че в крайна сметка се оказахме натресени на крайбрежието и не искахме дори да си представяме какъв ужас ще е тази пустош. Хванахме на стоп камион за следващия град Мотупе и се возихме за първи път в това пътуване на покрива на камиона, точно над шофьорската кабина. Беше доста екстремно возене, а качването и свалянето на раниците ни отне немалко време и нерви. В Мотупе отидохме до центъра да търсим интернет и храна. Беше поредното мръсно, прашно и грозновато градче, но като стигнахме Плаза де армас, отново се зачудихме как може площада и парка да са толкова хубави, а всичкото останало жизнено пространство на тези хора да тъне в мизерия. Църквата бе красива, а в парка имаше градинка, в която се разхождаха игуана и няколко костенурки. На игуаната тъкмо й беше време за хранене и нагъваше купчинка зеленчуци. Отидохме на интернет кафе, защото отново никъде не намерихме отворен безжичен. По-късно минахме през закрития пазар, където обаче нямаше меса, а доста плод и зеленчук. Там успях да си купя сирене, а другарчето спазари по една порция ориз при една баба за 2 солес на порция. Нахранихме се супер, а хората ни гледаха как се кефим да ядем само ориз и как дори поръчваме по втора порция, и цъкаха възмутено как е възможно това. Тук оризът не е ядене сам по себе си и винаги върви с някакво месо. Хубавото обаче е, че както в Еквадор, така и тук, всичко се готви в отделни тенджери и винаги можеш да си поръчаш само ориз или само боб например. Друг е въпроса с колко зор ще обясниш на продавачката какво искаш и как тя сто пъти ще посегне подканящо към тенджерата с месото и ха да ти сложи парченце, докато ти се пениш и повтаряш с все по-висок тон "СОЛО АРООООООЗ" (само ориз). Накрая получаваш чинийката с ориз и докато доволно похапваш, продавачката обсъжда с другите клиенти що за животно е това гринго, дето не яде месо. Като почнеш да им обясняваш, че си вегетарианец и освен месата изредиш с отрицателен знак и морската им храна, вече изпадат в пълен смут "ама как, вие не ядете себиче?!?" Себичето е някаква мърша от убита риба, което се води национален деликатес. Да добавя и, че нашите тъй омразни лилипути ядат и морски свинчета. Наричат се "куй" и отново се водят деликатес. Не че българите, които ядат пиле, прасе или агне са по-малки изроди в моите представи за хората и техния свят, но това с морските свинчета ми дойде още отгоре на цялата омраза, която тая към човечеството. Мършоядството в Перу е единствения общоприет път в живота и тук вегетарианци просто няма сред местното население. Обаче поради голямото количество туристи, в по-големите градове има вегетариански ресторанти. В Еквадор също имаше доста, а хранителните навици на местните там са същите като на тези в Перу - без месо не се сяда на масата.
След като хапнахме добре, повървяхме дооооста докато ни взе на стоп пикап. Идеята ни беше само малко да се отдалечим от града и да спим някъде по пътя, защото не искахме да влизаме в огромния Чиклаю, който не бе далеч. Опасявахме се обаче, че къщите ще се редят покрай пътя чак до Чиклаю и няма да ни е никак лесно да се установим някъде незабелязани. Точно така и стана, къщите не свършваха и на едно леко по-гористо място казахме на шофьора да спре. Имаше къщи навсякъде, а гората малко ни прикриваше, само че бе съставена от бодливи ниски дръвчета, характерни за пустоща, така че докато се промъкнахме по-навътре в драките, доста се измъчихме. Прескочихме и бодливия плет на някаква собственост, за да се отдалечим от пътя и да не ни види някой. Бяхме много близо до къщите, но явно никой не ни видя и изкарахме спокойна нощ, а преди да си легнем си направихме шопска салата от сиренето, краставиците и доматите, които купихме от пазара в Мотупе. На сутринта докато си оправях багажа, забелязах готин жълтеникав скорпион върху раницата си. Докато му се кефех и разглеждах, той взе че се шмугна в подвижния гръб на раницата и доста се измъчихме докато го изтръскахме невредим. После хванахме стоп за следващото градче по пътя, посетихме плаза де армас, закусихме и продължихме да стопираме. Нов кратък стоп и се озовахме на следващата плаза де армас. След като изядохме няколко сладоледа и разгледахме няколко плази де армас, хванахме най-сетне стоп и за Чиклаю. Изобщо не искахме обаче да влизаме в този град, искахме да стигнем Трухийо, да видим набързо Чан-Чан и да се махаме от крайбрежието. Затова се придържахме към околовръстното на Чиклаю и изобщо не влязохме да видим града и великата плаза де армас. Околовръстното обаче бе нещо неописуемо... Огромни, чудовищни планини от боклук покрай пътя, десетки лешояди и хора, ровещи в тоя боклук, смрад, от която не просто те дразни носа, а очите ти се насълзяват, вятър, който духа по-леките обитатели на сметището право към теб, коли, камиони и тук-туци, които разпрашват още повече и без това прашния път.... Едва се измъкнахме от този ад и излязохме на изхода на Чиклаю за Трухийо. Там, насред планините боклук, се мъдреше голям красив надпис "Чиклаю" с изрисувани сцени от великата история на инките под него и малка градинка с цветя около него. Опулихме се. Стопът изобщо не вървеше и много време отвисяхме, докато ни взе камион за Трухийо. Шофьорът не спираше да изхвърля всяка опаковка или шише от консумацията си през прозореца, на което ние се споглеждахме и потъвахме в земята от срам и отвращение. Ходи им обяснявай да не ги изхвърлят... че то няма човек, който да не го прави. Целият път до Трухийо си продължи като голяма крайбрежна пустиня, пълна с камъни и на места красиви пясъчни дюни. Като стана късно и наближихме града, решихме да слизаме и да нощуваме до дюните. На мястото, където успяхме да придумаме шофьора да ни остави, се виждаха големи планини от камъни и в далечината пясъчни дюни, а имаше и една къща в пустоща, която преценихме като изоставена и решихме да превърнем в дом за една нощ. Но преди да отидем до къщата, аз реших че ще се качвам по големите дюни и ще се търкалям надолу. Местността бе красива, а недалеч имаше някакъв строителен обект, който видях като се изкачих на най-високата дюна. Другарчето за първи път бе в пустиня и също мъничко се качи, за да види как е да изкачваш пясъчна дюна. Аз тъй като обожавам пустинята и възможните приключения в нея, изпитах невъобразимо удоволствие от драпането нагоре, особно в последната стръмна част, където пясъкът се свличаше докато се катерех и се наложи да си помогна с ръце. Цялото нещо ме изстреля в небето от радост, за първи път ми беше хубаво в Перу! Горе се откри чудна гледка, със заровени в пясъка крака направих снимки почти по залез и още по-изкефено хукнах надолу. Слизането бе въпрос на секунди :) С другарчето се снимахме и като се смрачи тръгнахме към къщата долу в ниското. Трябваше да намерим завет, тъй като вятърът бе толкова силен през цялото време, че палатката нямаше как да издържи. Добре, че къщата се оказа необитаема и в процес на строеж. установихме се на втори етаж и имахме гледка към дюните и към стотиците светкащи и мигащи камиони, които пълзяха по Панамериканата в тъмното. На сутринта се върнахме на пътя и хванахме да вървим и стопираме. Доста помахахме преди някой да спре - отново камион. Хората в Перу много ги е страх да вземат стопаджии поради огромното количество кражби. Всички тираджии, които ни качиха, споделиха че са нападани и ограбвани и то не веднъж, а за нас спират само защото сме гринговци и смятат, че не сме опасни. В Перу за първи път масово срещахме хора, които лично са били ограбени, а не както обикновено: "на мой познат стринка му беше ограбена". Всеки ден срещахме жертви на перуанските крадци. Камионът бе за Лима и нямаше да влиза в Трухийо, а ние както нямахме карта, не знаехме къде точно да слезем. Надявахме се да видим някаква табела за археологическия комплекс Чан Чан, което единствено ме привличаше в този град. Подминахме първия вход за града и добре, че го направихме, защото там започваха безкрайните гета и беше мноооого далеч от Чан Чан. Преди следващия вход към града имаше табела "Чан Чан - 5 км". Тъй като обаче на същинския разклон нямаше никаква табела, ние си помислихме, че е на самата Панамерикана и продължихме с камиона до следваща табела за Чан Чан, която не сочеше никъде и бе в нищото. Слязохме там и се зачудихме. Около табелата имаше тонове боклук и един крайпътен кръст, потънал в мръсотия. Питахме един човек накъде е Чан Чан, той ни посочи нататък по Панамерикана и ни обясни на втория мост да тръгнем наляво. След което си поиска парички, задето ни е казал посоката. Направо ми причерня, такива с "посока за пари" най-много мразя. Тръгнахме си възмутени без да му дадем и още повече ни загорча Перу. Вървяхме ли вървяхме по Панамериканата, минахме първия мост, когато успоредно на нас тръгна групичка гаменчета с питбули. Бяха далеч, но им хвърляхме по едно око, за да не ни изненадат. Моят нов нож както винаги бе на кръста и готов да влезе в употреба точно по предназначение. Не се наложи обаче. Стигнахме втория мост и там нямаше ни табела, ни нищо. Тръгваше малък черен път през някакви ниви и не се виждаше и след от никакъв Чан Чан. Изобщо не изглеждаше надежден, затова реших да се връщаме обратно до входа към града, за да питаме там и да се насочим правилно. Учудващо една кола ни взе на стоп, хората бяха приятни, но като ни питаха "Харесва ли ви Трухийо" и двамата си глътнахме граматиката и тиииихо и плахо отвърнахме "буено, буено" (добро, добро). Не можахме да бъдем по-мазни в лъженето. Хората знаеха точно къде е Чан Чан и ни оставиха почти на входа му. Оказа се, че входът си е откъм тази страна, а там дето ние сме били, можеше и да стигнем до периферията на големия комплекс след доста лутане и голяма доза късмет. Оставих другарчето недалеч от входа, защото на него нито му се гледаше Чан Чан, нито му се приказваше колко не харесва Трухийо и гласно изрази съжаление към живущите в този или друг перуански град люде. Аз тръгнах по пътя към направените от кал стени на Чан Чан. Всъщност целия комплекс е голямо нещо като най-запазен по отношение на орнаменти, украси и такива неща е един от многото дворци, останалите вече притежават само стените си. Първо се впуснах да разгледам главния дворец, за който единствено се плаща 10 солес билет. Реших, че ще прежаля тези пари, защото много исках да го видя и защото билетът важи за още три атракции - музеят към Чан Чан, който е малко нататък по пътя, други руини на име Хуака ла есмералда и още някакви, до които не успях да отида, защото бяха някъде далеч и работния ден бе към края си. В двореца имаше доста други туристи, но се разпръснахме по различните му части и повечето време нямаше никой около мен. Много се изкефих на видяното и изобщо не съжалих за парите. Имаше площади, гробници, множество орнаменти от глина по стените... беше вълнуващо. След посещението се разходих по някои от другите останки от дворци, където работници копаеха сериозно, явно бяха назначени от археолозите да вършат мръсната работа. Бяха много разговорливи, поискаха да ги снимам и им беше интересно къде е България. Върнах се при другарчето и поехме към музея наблизо. Там разгледах и напълних вода от тоалетните, която отново излезе гадничка, но я преглътнахме. Нататък по пътя имаше огромен шопинг мол, който тотално ни изуми и шокира на фона на всичко видяно в Перу. Беше заграден, разположен на огромна площ, вътре имаше даже отделни булеварди, имаше всякакви магазини, огромен супермаркет за храна, вътре в който имаше и заведения... всякакви вериги за бързо хранене като макдоналдс и КФС... беше тотална противоположност на всичко в тая държава и светеше от чистота. Чудехме се къде сме попаднали, никога досега не бяхме виждали толкова огромен мол. Отсякох, че перуанци са луди - живеят в коптори, серат и пикаят навсякъде, хвърлят си боклука навред, а моловете и плазите де армас светят като за изложба. Кой печели от цялата тази показност?! Оставих другарчето в мола, където то щеше да търси ток и интернет (за първи път в Перу намери и двете), а аз отидох да разгледам Хуака ла Есмералда. Оказаха се готини руини, доста по-скромни от Чан Чан, но много симпатични. Най-готиното бе, че пазачът тъкмо хранеше 5-6-те кучета пазачи на обекта, а кучетата бяха уникални. Както и на Чан Чан, тук също имаше един много особен вид кучета - такива без козина. Приличаха досущ на китайското голо качулато куче, но то е много по-малко на размер. Не изглеждаха като да са загубили козината си заради някакви кожни проблеми и имаха здрав вид, едното дори тръгна с мен и обиколихме всичките руини заедно. Остана загадка за мен какви са тези кучета.
Върнах се при другарчето и то ми каза, че в офиса на мобилния оператор Кларо има безплатни компютри с интернет. Установих се там за половин час да видя картата на Перу и особено на Трухийо, защото вече доста дни пътувахме на сляпо. Докато гледах картата на града, доста зяпачи, дошли да си платят сметките, застанаха зад мен и се пулеха в картата. Сигурно за първи път виждаха града си на компютъра. Поради късния час се отправихме към центъра да търсим полиция, в която да спим. На едно място се спряхме при улична продавачка, пържеща картофки и се облажихме с по порция. Бяха много вкусни и жената не пестеше като пълнеше чинийката. Забелязахме, че в Перу уличните търговци излизат предимно вечер, но и през деня имаше какво да се яде. Походихме още до Плаза де Армас и много ни хареса красивия площад с паметник в средата, разкошна църква и всякакви стари сгради в различни цветове наоколо. Беше вече тъмно и седнахме на една пейка да чакаме да стане по-късно, за да отидем в полицията. Площадът бе пълен с хора, имаше двама полицаи, които се караха на всяко дете, което отиде да пипа паметника и въобще гледаха да се пази ред на площада. В 21:00 обаче полицаите се махнаха и точно тогава като по часовник, на площада дойдоха група младежи, явно фенове на Майкъл Джексън, брейк танците и театралното изкуство. Бяха пътуващи артисти от Лима, изкарващи пари чрез улични преставления. За нула време инсталираха голяма тонколона, сложиха сценични костюми и затанцуваха танци тип Майкъл Джексън. Имаше и две по-малки деца в групата, които радваха публиката с техничните си движения и обикаляха с шапка за събиране на стотинки, когато не танцуваха. Имаха си и водещ, който подканяше тълпата и обясняваше предстоящото шоу. Брейк танците бяха страхотни, много на ниво и имаше наистина много добри сред изпълнителите. Направиха и театрално шоу като разиграваха различни сценки и включваха "доброволци" от публиката, които бяха насила извлечени отпред. Ние седяхме на една пейка и от там ги наблюдавахме през цялото време, не искахме да се бутаме в тълпата, а и бе тъмно за снимки. Шоуто продължи доста време, след което тълпата се разотиде, а брейкърите се запознаха с местни такива (които гледаха шоуто им) и се започна надтанцуване, което бе по-яко и от самото шоу. То продължи към половин час, след което сърдит полицай се появи от нищото и ги накара да спрат музиката. Малкото останала тълпа възропта, но нямаше какво да се направи. Танцьорите от Лима се натъпкаха всичките в едно такси, и аз не знам как се побраха вътре, а местните изчезнаха нанякъде. Ние видяхме, че е доста късно вече и поехме към полицията, която според картата на града трябваше да е близо. За съжаление се оказа, че няма двор обаче и полицаят ни каза, че не може да спим на тротоара пред участъка, защото не било безопасно. Замисли се и ни прати в някакъв парк, до който имало друга полиция денонощно и там можело да опънем палатка. В Трухийо, като очевидно по-голям град, имаше и други красиви и чисти зелени площи освен Плаза де армас, така че тръгнахме към въпросния парк. По пътя ни заговори мъж, който чакаше пред аптеката две жени и ни пита къде отиваме и какви сме. Обяснихме му, а той каза че в градината на къщата на баща му има място за палатка и можем там да спим, тя била точно до въпросния парк с полиция. Като дойдоха жените обаче, те очевидно не бяха съгласни и почнаха да обясняват и увъртат как в парка било идеално за спане. Разбрахме намека и си замълчахме, а те тръгнаха да ни водят до парка да ни покажат къде да спим. Паркът сам по себе си естествено не бе добро място за палатка, защото цяла нощ обикаляха разни хора и всеки би могъл да ни дръпне я обувките, а чантите докато спим. Ние не сме свикнали да спим на места, където раниците ни не могат да бъдат достатъчно защитени, така че се насочихме право към полицията до парка. Питахме човека на пост и той ни посочи малката ивица трева до тротоара пред участъка. На нас хич не ни хареса офертата, палатката бе точно до улицата на оживен булевард и цяла нощ летяха коли. Другарчето категорично отказа да си ляга, взе си раницата и седна на една пейка, където седя до сутринта, а аз разпънах палатката, взех си вътре раницата и се опитах отчаяно да дремна няколко часа. Естествено въобще не можах да спя и на сутринта и двамата бяхме уморени и недоспали. Тръгнахме пак към ценъра, за да разгледам Плаза де Армас по светло. Помотахме се и открихме една много вкусна перуанска закуска - сандвич с яйце. Представлява хлебче, разрязано по средата и едно пържено яйце за пълнеж. Много е вкусно и популярно, сутрин навсякъде има улични търговци, които захранват гладния още не достатъчно разбуден народ. Като стигнахме края на града и застанахме да стопираме там, където и местните стопират (видяхме няколко стопажийки), при нас дойде един странен човек и ни подари листи с принтирани на тях границите на Перу, формата на цялата държава, запълнена с лика на Христос. Човекът бе от сектата на свидетелите на Йехова доколкото разбрахме. Като почнахме да стопираме, ни направи впечатление колко са нахални местните стопаджийки. Освен че махаха яростно с ръце и викаха по камионите, накарая един камион спря, защото човекът искаше да си говори по телефона, те отвориха вратата и се набутаха вътре очевидно без да са желани. Шофьорът не ги изгони, но на мен ми се доповръща от простотията и нахалството им. Ние стопирахме сигурно към два часа и никой не спря. Идваха нови и нови местни стопаджии, които не се задържаха дълго. Чудехме се какво е сбъркано с нас и накрая просто тръгнахме да вървим, защото мина обяд, а стоп не хващахме. Не искахме пак да спим до полицията. Излизането от Трухийо се обърна в истински кошмар. Вървяхме през прашни и покрити с боклук канавки, внимавахме да не се нарежем на някое стъкло или набодем на спринцовка... Взе ни кола за съвсем малко и все още бяхме някъде в покрайнините на този град. Слънцето яко напичаше, а във въздуха се носеше страшен прахоляк. Нервите ми започнаха да се клатят, едва търпях всичката мръсотия, смрад, лоши погледи на празнодушни хора по улиците... След много чакане ни взе един пикап с бивш военен, който малко ни освежи. Беше забавен и дори ни черпи по едно студено безалкохолно, което ни дойде много добре при все това, че нямаше читава вода за пиене и вече умирахме от жажда, защото е против принципите ни да купуваме вода. Аз доста се дехидратирах докато пътувахме по крайбрежието, защото нормално пия страшно много вода, а тази от чешмите тук всъщност не бе от чешмите, а от разни ръждясали резервоари и бе толкова гадна на вкус и мирис, че всеки път пийвах по малко, колкото да не умра от жажда. Другарчето разви камилски способност само и само да не пие тази гадост изобщо. След пикапа с военния имахме голям късмет - взе ни камион, който отново отиваше към Лима. Ние трябваше да слезем в Казма - градът, от който се отклонява пътя за Хуараз и съответно планините, за които толкова мечтаехме. Вече едва издържахме крайбрежието, а раната на крака ми вследствие заклещването между скалите в парк Подокарпус в Еквадор, се влошаваше драстично всеки следващ ден. Непрекъснато бе замърсена и течаха някакви гадости от нея, постоянно пулсираше и нощем не можех да спя от болка. Опитвах всячески да я игнорирам, но болката не се траеше на моменти. Раната нито се затваряше, нито имаше каквито и да са изгледи да се затвори. Когато сложех лепенка или чорап, те ставаха мръсни за секунди, лепенката се разлепяше заради плахоляка, а чорапът ставаше сив и твърд. Накрая се отказах и я оставих открита, при което се пълнеше с всякакви боклуци и мръсотии. Ходех със сандали, защото затворена обувка бе немислимо да сложа.
Нито аз, нито другарчето се чувствахме добре в Перу засега. Мразехме градовете и крайбрежието и само искахме да стигнем планините. Като наближихме Чимботе, шофьорът ни помоли да заключим вратата на камиона откъм нашата страна. Той заключи своята. Каза, че Чимботе е страшно опасен град, че бандитите се качват в движение и обират камиони, на него му се е случвало. По-късно от други хора чухме, че Чимботе бил втория най-опасен град след Лима. Ние от него видяхме само Панамериканата и около нея, докато пресичахме града. Слязохме от камиона на 5 км преди Казма, защото бе късен следобед и не искахме пак да влизаме в град. намерихме си къща със стени и без покрив, в която разпънахме палатката и отново вечерта гледахме стотиците светлини на камиони върху Панамериканата. В къщата страшно духаше и за нула време бяхме от глава до пети в пясък, както и целия ни багаж, палатка, спални чували... На сутринта стопирахме за Казма и спря такси. Казахме му, че сме на стоп и не искаме такси, но той рече да ни вземе без пари. През цялото време не спря да пуфти как гринговците се возели без пари. Остави ни в центъра на Казма, там си купихме храна, защото бяхме доста гладни. Другарчето намери на пазара готвена леща, нахут и боб, купи по един голям плик от всичко и се натъпкахме зверски. Големият проблем бе жаждата обаче. Не намерихме къде да напълним бутилките, рекохме да купим някакво евтино безалкохолно, защото те често излизат по-евтини от водата, освен Инка колата и Кока колата, които са на една цена и са най-скъпите възможни. Има обаче разни други уж по-менташки марки и аз определено предпочитам да купя такова, отколкото да давам пари за вода. Намерихме обаче голяма седемлитрова туба вода за 6 солес и решихме, че излиза изгодно, плюс това бяхме толкова жадни, че за нула време щяхме да изпием нещо с по-малък литраж и пак да сме жадни. Купихме я и преляхме всичката вода в нашите празни шишета, събра се точно. Поехме към изхода на града под виковете на настървени таксиджии: "Хуараз, Хуараз". Оказа се, че разклонът за Хуараз е малко след града и се наложи да повървим още по Панамерикана. На разклона имаше жени, които продаваха големи дини, разрязани на определени по размер парчета. Ние си купихме почти половин голяма диня, изядохме я с такъв кеф, беше много сладка! По свой начин празнувахме напускането на крайбрежието. И се надявахме никога повече да не се налага да се връщаме там (оптимисти бяхме, еййй). Доста повървяхме и след разклона, имаше разни ниви засяти с различни култури, минахме отбивка и към някакъв обещаващ музей, но като знаехме, че всичко в Перу се плаща, а аз си изгърмях кредита за музеи в Чан Чан, въобще не се спряхме. Накрая имахме късмет - взе ни пикап право за Хуараз. От Казма до Хуараз пътят все се изкачва като колкото повече се отдалечава от брега, толкова по-хубав става пейзажа. Появяват се горички, треви и въобще живот. Селата започват да изглеждат една идея по-приятно от тези по брега, макар отново къщите да са очукани, варосани и нашарени с предизборни котки, кирки, чешми и прочее. Човекът, който ни взе нагоре, бе приятен и сравнително интелигентен. Той е от Чимботе, но се е преместил да живее в Хуараз с жена си и децата. Напълно го разбираме. По целия път от Казма до Хуараз има хиляди паметни плочи и кръстове, а той не пропусна да се прекръсти като минавахме покрай всеки от тях. Толкова много и непрекъснато се кръстеше, че се притеснихме да не загуби контрол над колата като не държи волана и ние да станем следващите три плочи. Пътят ни най-малко не бе опасен и беше асфалтиран, но както вече писах по-горе - никой не е трябвало да дава на перуанци шофьорски книжки и достъп до коли. Нашият човек сподели, че сега кара много бавно, защото е взел нас и не иска да ни убие, но когато бил сам в колата, карал бързо, защото от работата му го притискали да бърза. Разказа ни как преди седмица бил ограбен малко преди Хуараз, на баира след прохода, където има гледка към града. Там минавал с колата си в 22:00 вечерта и попаднал на спрян от бандити автобус, в който имало и туристи. Крадците били сериозно въоръжени и добре организирани, обрали всичките ценности на туристите и другите хора (на него му станало много мъчно за камерите на туристите, защото знае, че снимките им са най-важни и незаменими), на него му взели всичките пари и скъпия часовник. По-късно научихме, че тези грабежи са масово явление в Перу и целта са винаги туристите. Нападат нощни автобуси по второстепенни пътища и грабят каквото могат от когото могат. Всички се страхуват от тези пътни бандити и ако в Еквадор ние наричаме полицията фиктивна институция, то тук дори и това ниво не е стигнала и наистина нищо не прави! Полицията е полезна само за нас да й спим в дворовете, защото поне там не вярвам да тръгне някой да ни граби. Не смятам, че има смисъл да се разчита на полицаите тук за каквото и да е друго. В недалечното от Хуараз селце Янама пък имало брутално убийство на четирима туристи преди не знам си колко години, в следствие на което туристическият поток спрял и масата хора в района, живеещи от туризма почнали да протестират. Тогава правителството взело мерки да промени манталитета на селяните в Янама, които лично заклали туристите и да ги накара да разберат, че гринговците са важни живи, а не мъртви. Това ми звучи като: "търси се! жив...ама не и мъртъв." Разбрахме и, че в съседния на Кордилера Бланка национален парк Кордилера Уауаш преди селяните масово обирали чужденци и никой не смеел да ходи там, а после понеже западнал туризмът, селяните намерили практично решение - да въведат такса сигурност, уж че ви пазят и вместо да ви обират насила, да ви вземат паричките доброволно. Демек платете си, за да не ви оберем. В следствие на това, по последни сведения на Влади, хайкът през тази планина излиза 70 долара на човек. Това само такса сигурност, само за да не ви оберат. Не се и замислям какво става ако откажеш да си платиш... вероятно просто те проследяват и те обират докато спиш. А в Кордилера Бланка нападенията над автобусчета и подобни явно са толкова чести, че дори охраната на парка се заключва в къщичката си като се стъмни.
С пикапа и кръстещия се шофьор наближихме Хуараз привечер. Като изкачихме прохода преди града, видяхме огрените от слънцето бели върхове на Кордилера Бланка. Ние се намирахме на билото на Кордилера Негра, която също е много хубава и интересна, но няма огромни върхове и ледници, така че туристите не я отразяват много. Като видяхме огромния Хуараз в дъното на долината между двете планини, веднага взехме да се оглеждаме за място за палатка. Шофьорът също искаше да ни помогне да намерим, но като почнаха да се появяват къщи по хълмовете, стана по-трудно. Все пак на един завой си харесахме закътано каменисто място и останахме там. Гледката към Бланка по залез бе много впечатляваща, а над Хуараз бяха надвиснали дъждоносни облаци и явно валеше. Ние се разминахме сухи, за първи път след крайбрежието средата около нас бе чиста и нямаше прах и пясък, та направо се почувствахме като преродени. На сутринта се откри отново чудна гледка към заснежените шестхилядници и тръгнахме надолу по пътя, нетърпеливи да видим първия планински град и още по-нетърпеливи да си купим карта на планината и да драснем нагоре по баирите. Това драсване обаче непредвидено се отложи... Основната ни задача в Хуараз бе да намерим ток, където да мога да си запиша снимките на дискове и да си опразня картите памет на апарата, които бяха пълни. Нямаше как да идем на планина без възможност да снимам. Досега навсякъде намирахме къде да ги запишем и благодарение на добрината на много хора, в предишните си пътувания също всичко успявах да си запиша и нямах подобни проблеми. В Перу обаче добрината на хората нещо ни се губеше и за първи път я закъсах сериозно, за първи път не можех да намеря разрешение на проблема си. Имахме и много други ядове като например това, че бяхме толкова мръсни, прашни и вмирисани, а раната на крака ми си седеше във вид на отворена дупка и болеше страшно като допълнително ми тровеше нервите. Но всичко бе на заден план пред проблема със снимките. Имахме нужда само от ток. На тоя етап дори не можех да си помисля за писане на блога, който бе занемарен още отпреди кражбата в Еквадор и оттогава досега нямах един ред написан.
Докато стигнем Хуараз минаха два часа. На стоп никой не спираше, само такситата, наречени колективо, ни подканяха да се качим и като им казвахме, че не искаме да плащаме, почваха да се хилят като пачи. Целият път бе надолнище и другарчето по едно време реши да поеме по "кратка" пътечка, която в последствие се оказа стръмна, наводнена и ни доизпили нервите. Накрая пак излязохме на пътя без да спестим никакво време или дистанция. Все пак ни взе пикап до града, но ние страшно съжалихме, че ни е взел, шофьорът бе абсолютен психопат и се мятахме в багажника като чували, защото при всеки завой "състезателят" направо дрифтваше на косъм от пропастта, а на всеки леко прав участък натискаше гаааааз до дупка! Не знам как не ни утрепа, остави ни в центъра, видяхме красивата Плаза де Армас и се разделихме. Другарчето отиде да търси ток и интернет, а аз да купя карта на планината. Знаех, че има някакви дето се продават, но се отбих в инфо-центъра, който е до плазата, за да се пробвам за безплатна. Имаше един куп брошури за други региони, които вътре бяха с карти и които исках да взема, но служителят явно хич не искаше да ги дава, а те затова са предназначени - да се дават безплатно на туристите. Даде ми карта на Хуараз и областта и ме препрати към туристическите агенции наблизо да си купя карта на планината. Влязох в една и жената ми предложи две карти - една по-простичка на цена 25 солес и една топографска на цена 80 солес. Като чух и двете цени, тотално се втрещих от наглостта им. Как може да продаваш парче хартия на туристите за 25 солес, че и още едно за 80? Само защото знаят, че туристите не могат в планината без карта, са си измислили страхотен начин да правят пари от нищо. Много се ядосах и веднага си тръгнах, а един мъж от друга агенция отсреща ме привика за безплатна информация. Използвах шанса поне да видя картата на планината в офиса му, а той отначало се опита да ме убеди да взема чрез него само транспорт до трека Санта Круз (най-популярния трек), защото разбирал, че искам да си ходя самостоятелно в планината. Като разбра, че спя безплатно на палатка, пътувам пеш и на стоп и съм на път вече 11 месеца, спря да ми продава каквото и да е и ми подшушна да отида в инфо-центъра и да поискам принтирана безплатна карта на трека. Веднага се върнах там и поисках, служителят нямаше къде да иде и ми даде една. По-късно помолих другарчето да пробва по-нахално да изкрънка от другите брошури за регионите и то се върна с цяла торба инфо и карти за цяло Перу. Вече имахме карти на пътищата и можехме да видим къде и как се стига. Другарчето не намери нито ток, нито интернет, успяхме само храна да си намерим и тотално се отчаяхме какво ще правим сега. Имаше някаква библиотека, но тя бе затворена, беше събота. Другарчето дори тоалетна не можа да намери, навсякъде в Еквадор имаше тоалетни на всеки ъгъл, а в Перу почти не намирахме такива, освен на пазара. Около Плаза де армас липсваше обществен кенеф, но това както видяхме не притесняваше никого. Докато седяхме на една пейка, възрастна перуанка запретна фуста и се изпика на два метра от нас, при което моето чене, вярвате или не, увисна и устата ми остана безмълвна. Това се случва много рядко в съзнателния ми живот, така че жената постигна непостижимото. Хуараз като град бе подобен на всички останали безлични перуански градове, но една идея по-очарователен, заради разположението си между планините, няколкото църкви, паркчета и разбира се, плаза де армас. Ние обаче нямахме време да се любуваме на красотите на града, защото аз бях в паника как сега ще идем на планина без място за снимки. Тръгнахме да излизаме от града по едно време следобед, тотално отчаяни. Преди да дойдем изпратих и рекуести в Каучсърфинг, но резултат нулев, както и очаквахме. За 3 месеца в Еквадор ни хостна само един каучсърфър, преди в Европа сме пътували по две седмици с всяка нощувка при различен домакин. А за Перу нямаше какво да говорим... то всичко ни беше ясно по отношение на перуанското гостоприемство. Като минавахме край пазара, другарчето ми посочи една табела - хоспедахе за 10,15 или 20 солес на нощ. Замислих се. 10 солес са 5 лева, ако тази цена е за стая и ги разделим на двамата, ще излезе по 2,50 на човек. Само храната, която бяхме унищожили до следобеда, бе доста повече от тази сума. Ако наистина можехме да вземем стая за тези пари, щеше да има ток и да си запиша снимките. Решихме да влезем и да проверим. Жената ни каза, че всички стаи за 10 и 15 са пълни, имала само за 20. Това вече не ни устройваше и си тръгнахме, крехката ни току що зародила се надежда за успех бързо умря. Видяхме обаче друга такава табела на друго хоспедахе на име Берлин. Влязохме и там да питаме. Жената имаше стаи за 15. Чувствахме се толкова отчаяни, особено аз, че решихме да прежалим по 3,50 на човек и да се настаним. Стаята бе сравнително чиста, с две големи легла, работещ ток и прозорец към вътрешността на хоспедахето. Не бяхме откъм улицата, която бе страшно шумна, така че имахме късмет, макар че никой от нас не бе дошъл тук да спи или да почива. Имахме толкова много работа и толкова малко време да я свършим. Другарчето си имаше един куп неща да работи на компютъра, а моите снимки имаха крещяща нужда от записване. Другарчето първо седна на компютъра, защото и на него му беше спешно, а аз излязох да купя храна за вечерта. Имах чувството, че сме намерили решение на проблема, пък макар и с пари. Все повече се замислях относно огромната разлика между хората в Африка и Южна Америка. Ако бях в Африка, щях да имам десетки възможности да си запиша снимките благодарение на това, че някой добър човек щеше да ми помогне. За пореден път си дадох сметка, че в предишните си пътувания успявах само благодарение на добрината на хората. И докато в Африка нямаше да се замисля да помоля в някой ресторант или магазинче да си заредя устройството на тока, то тук в никой случай нямаше да тръгна да питам, защото вече знаех отговора - "да, може, дай 10 солес". Погнусата ми към перуанския меркантилен народ вече не знаеше граници. За 10 дни толкова й набрах на тази държавица, че чак себе си учудих. В следствие на факта, че стигнахме до абсолютното дъно, налагайки се да вземем квартира - нещо което никога никъде по света не ми се бе налагало, аз си направих извод - в Перу и подобните му държави, проблемите на един гринго се решават само с пари. Чакай си ти някой да ти помогне... ще си умреш в чакане. Другарчето се чудеше дали щото сме двама, хората не проявяват интерес към нас и не ни заговарят. Като се разхождах няколко пъти из Хуараз без него, абсолютно нито един човек не ме заговори, освен един нагъл просяк, така че надали е заради това. За себе си установих, че ние сме нежелани в тази държава, но парите ни са жадувани от много хора.
Така и така бяхме платили стая, сега трябваше да свършим максималното за парите си. Докато другарчето бе на компютъра, аз напазарувах храна, разгледах няколкото църкви на Хуараз, хванах си безплатен бонбон сред тълпата пред една църква, където разхвърляха бонбони и стотинки, дали се женеха някои или просто за здраве... После се прибрах в хоспедахето (където май нямаше никого, освен нас), окупирах банята в коридора и хванах здраво да пера всичките си втвърдени от крайбрежна перуанска мръсотия дрехи. Водата, която изтече от тях, не бе сива или кафява както обикновено, а направо чернееше. Доста пъти се наложи да ги прекарам, за да се изперат. Погрижих се и за раната - натрих я хубаво със сапун и от този ден нататък почна леко подобрение (10 дни по-късно се затвори окончателно и сега е само подутина, но не боли и не създава никакви проблеми). Нощта в хоспедахето мина напрегнато, след като другарчето седя 6 часа, дойде мой ред и аз откарах до сутринта като успях да подредя и запиша едва една трета от снимките. На сутринта ни беше ясно, че ще се остава втора нощ, за да си довършим и двамата работата. Сменяхме се цял ден 6 на 6 часа, или докато единият дреме или се разхожда из града, другият работи. На края на деня всичките ми снимки бяха записани и почувствах космическо облекчение. Форматирах мемори картите и вече бях в готовност за планината. Вечерта другарчето купи кора с 30 яйца, за да ги сварим с бързоварчето. Какъв шок изживяхме само като разбрахме, че токът в Перу е 220, а не 110, а нашето бързоварче бе купено от Колумбия, работеше си в Еквадор и изгоря тази нощ, защото получи ток, за какъвто не бе готово :( Стана ми много мъчно. Първата десятка яйца бяха съвсем малко сварени и аз ги изядох всичките, другарчето не посмя да яде, за да не се разболее от нещо. Останалите 20 яйца щеше да даде на някоя баба на пазара да му ги свари на сутринта. През нощта започнах да пиша и блога, който бе в статус "замразен" от много време насам.
На сутринта към 10:00 се изнесохме от стаята, другарчето отиде на пазара с яйцата и се върна пак с тях, само че все още си бяха сурови. Бабите не щяли да ги сварят, дори срещу заплащане и мислели, че иска да им ги продава, повечето от тях даже не искали да го изслушат като видели, че няма да купува. Та тръгнахме си с яйцата да излизаме от града... На едно място видяхме една жена да готви на улицата, бе нещо като малко ресторантче и тенджерите бяха на котлона. Питахме я дали можем да сварим яйцата при нея (всеки знае колко отнема варенето на яйца, особено когато водата е вече завряла). Казах й, че искаме само да сварим яйцата и ще й дадем един сол за това. Тя почна да ни кани "елате, влезте". Тъкмо когато другарчето извади яйцата, аз пак я питах колко ще струва варенето. Тя каза 5 солес. Другарчето възмутено си събра нещата и си тръгнахме, а тя отзад се хилеше "аа, много скъпо ли ви се вижда". Останахме без коментар. Те яйцата струваха толкова, тя ни искаше толкова за 4-5 минути варене. Разбрахме за пореден път, че лошотията и алчността на хората тук не знае граници и продължихме да излизаме от града. Стопът изобщо не вървеше, а скоро се изсипа и голям дъжд. Много време никой не ни взе и продължавахме да вървим, докато такситата не спираха да бипкат агресивно зад нас. Накрая ни взе камионче до Монтерей, остави ни на една бензиностанция след града и продължихме да вървим. Намерихме подходящо място за огън край пътя и решихме да сварим яйцата. Малко след като запалихме огъня заваля и тук, но успяхме да го опазим с помощта на моя чадър и освен яйцата сготвихме и един еквадорски ориз, който другарчето носеше в раницата два месеца вече и все не му идваше времето. В Еквадор влязохме с три кила колумбийски ориз, в Перу с еквадорски... оризът стана голям пътешественик покрай нас. Като стана късно тръгнахме да изкачваме една стръмна пътека по хълма в търсене на скрито място за палатка. Качихме се горе на билото, но там имаше много къщи и се притаихме по-надолу в гората с надежда никой да не ни открие. Чак на сутринта се появи един човек, който държейки дебела сопа, насочена към палатката извика "амиго, амиго" и ние надникнахме от палатката. Искаше да види какви сме и ако сме опасни явно да ни пребие, но като видя, че сме гринговци, се успокои много, защото тук имало доста крадци, които често нападали къщите и животните на хората, включително неговата къща. За легендарните перуански крадци слушахме вече абсолютно всеки ден. Стопът като по чудо се отприщи сутринта и бързо стигнахме Юнгай, където бе един от многото входове към величествената Кордилера Бланка и нейните чудеса и тайни...
Следва продължение...


Послепис:

След всички лошотии, които изписах за лилипутите, искам да споделя и някои положителни страни. Много са добри в захарните изделия! Отядохме си на разни там пастички, кексчета, вафлички и подобни, че даже по ми харесват и от българските. В планините има доста хора, които си носят традиционните дрехи, жените ходят с големи издути шапки малко наподобяващи каубойски, а иначе цветово розовото и червеното властват, така че поне хората изглеждат цветни и шарени на фона на мрачните недостроени къщи в градовете. Храната е разнообразна и вкусна ако купуваш от улици и пазари. Бабите продават готвени леща, нахут, варени картофи, че веднъж уцелихме и една жена, която ги правеше люти и бяха страшно вкусни! Плодовете са навред и всякакви, пълно е и с различни видове сокове, на всеки ъгъл продават току що изцедени. Сиренето им е страшно вкусно и всеки път е различно, защото е домашно и всеки го прави различно. Широко разпространени са хлебчетата, които са без захар и така Перу става една от южноамериканските държави, в които лесно си намираме нормален несладък хляб (да се учи Венецеула!) Законите и правилата тук нацяло липсват и няма забрани, което за нас е перфектно, защото можем да спим навсякъде на палатка, че даже и пред полицията или в градския парк. Няма никакви ограничения за уличната търговия, което нас ни прави много щастливи, защото само улична храна ядем. Държавата е някак си свободна и за хора като нас няма проблеми нито с власти, нито с правила. Цените на квартирите са ниски, което ги прави решение при много спешни случаи. Транспортът доколкото разбрахме е доста по-скъп от Еквадор, но ние имаме 3 месеца за Перу и не сме изобщо притеснени как ще се измъкнем, въпреки че стопът не е особено вървежен. Като цяло всичко останало е по-евтино, защото в Еквадор малките неща бяха все с цена 1 долар, а тук е 1 сол (2,80 сола са 1 долар), така че например всяка покупка на улична храна, купчинка мандарини, чаша сок... все е един сол, а не един долар.

Та в заключение - Перу не ми харесва (засега). Може до края на престоя ни да си променя леко мнението в положителна насока. Или поне се опитвам, но засега не ми се удава.
"Въпрос на вкус" - казало кучето и... всички знаем какво направило после.

пустинята край Трухилио

Чан Чан

гледка към Кордилера Бланка от Кордилера Негра


границата с Еквадор

първи стоп при варелите с бензин :)

Сан Игнасио





едно много неудобно спане







предизборни реклами


Хаен 

 Пла3а де армас



Хаен 









в двора на полицията




в Мотупе

 Мотупе






Пакора, Пласа де армас


околовръстното на Чиклайо


картофииии

забелязвате ли противоречието ;)



прелест...



пустинята край Трухилио

















добре дошли в Чан Чан




























работници, копаещи в Чан Чан




музеят до Чан Чан







Хуака ла Есмералда


страхотен сладур



Труxилио, Пла3а де армас



на тротоара пред полицията в Тухилио








популярна перуанска закуска - сандвич с яйце








пустинята преди Касма




Касма






Хуараз



Хуараз

гледка към Кордилера Бланк











Хуараз




Хуараз,  Пла3а де армас




















перуански солес













7 коментара:

kenny каза...

Тери аз нямам проблем кои с кого спи и кой какво яде и обикновенно не се дразня ...но ти успя да ме издразниш много сериозно-да наричаш изроди хорато които не споделят вегитарянството с теб ми дойде малко в повече . Няма да ти давам ъкъл как да живееш и как да се храниш и каква религия да изповядваш. Опитай се да бъдеш малко по толерантна и може би светът няма да е толкова грозен и мизерен .

Tery каза...

Иво съжалявам но не искам и не мога да крия отношението си към месоядството. Ако крия какво мисля за да не засегна някого, няма смисъл да пиша този блог, нали това е идеята на личния блог - човек да пише каквото мисли и каквото чувства. Мен не ме интересува избощо кой как живее и какво прави, но като опре до убийствата на животни, не съм без мнение и много ми пука. Няма шанс да толерирам месоядството, това е едно от малкото неща, към които толерантност е мръсна дума за мен. А светът не ми е никак грозен и мизерен, даже откакто дойдохме в Куско взе да ми харесва и Перу :) Днес празнyваме една година от началото на пътуването и ми е още по-радостно.

kenny каза...

Блогът е твой , ти си шефа и пиши квото си искаш ,но аз ни най малко се чувствам ИЗРОД както ти нарече хората които ядът месо. Може би за това доста хора са спрели да постват коментари..или може и по други причини . Сигурен съм че много от ''тези хора изроди дето ядът месо'' са се отнасяли добре със теб и са ти помагали безброй пъти в живота . Аз съм аут също , не се смятам за изрод!!!!! ...а на теб ти пожелавам успешно завършване на това ти пътешевствие .

Tery каза...

Съжалявам, че мислиш така, изборът си е твой. Целта ми никога не е била да обидя конкретен човек, но щом хората се обиждат, значи дори по-добре ако не ми четат блога. Никой не е длъжен да пише коментари, нито да харесва това, което пиша. Това е моята истина за света, за страните, за хората. Ако започна да пиша само прекрасни и нежни публикации с цел да не обидя никого и да покажа само положителните страни на пътуването, ще се превърна в нещо което не съм и не искам да съм. Не харесвам деликатни писания в стремеж да се избегне остро мнение и още повече негативни факти. Не се извинявам за епитета, защото той не е насочен към никого лично, а към решението на човечеството - да яде месо. Да, тези хора, които ядат месо са ми помагали безброй пъти и безкрайно им благодаря за всичко и никога няма да мога да им се отплатя, не само на близките ми, но и на хилядите хора по пътя, към които тая само хубави чувства. Както казах - нямам нuщо лuчно към тях, а към това което правят и не толерирам конкретно това.
Благодаря за пожеланието.

mrRaff каза...

Може би ако си бяхте оставили предразсъдъците вкъщи, щяхте да видите Перу с други очи...

Tery каза...

Всеки път като посещавам нова за мен страна, имам хубави очаквания към нея. Това, че в крайна сметка не ми е харесала, не означава, че страдам от предразсъдъци. Според мен колкото различни човека има на този свят, толкова различни гледни точки. Няма как едно нещо да се хареса на всеки. В Перу имаше и много хубави неща и моменти, но не искам да се правя, че всичко е било "цветя и рози". Човек като се е хванал да споделя с други хора, трябва да споделя и негативите в едно пътешествие, иначе не си струва да се споделя изобщо. Гарантирано има много хора, на които Перу безкрайно им е харесало и изобщо не са съгласни с написаното от мен. Но това е моята истина и не виждам защо да я крия.

Dilla каза...

Аз години не бях яла месо Докато в София дойдоха двама тибетски монаси. Задачата им беше да сътворят една мандала - в салона на градската библиотека на Славейков. Нали , знаете, насипват разноцветни пясъци през една тръбичка.... и после разбъркват всичко. Та тези свети хора, когато ги попитали , какво искат за ядене, изобщо не разбрали въпроса. А когато отидох в Тибет, разбрах защо - там храната е въпрос на оцеляване.
Всички, които са излизали извън Европа и най-вече извън хотелите в чужбина са видели, че хората , които не си дояждат , са повече от тези, които преяждат.