На стоп около света: Ел Салвадор 2 - по "пътя на цветята" и на сърф

Ел Салвадор 2 - по "пътя на цветята" и на сърф

в Апанека

Поздрав за всички четящи с тази прекрасна песен - https://www.youtube.com/watch?v=xo1VInw-SKc

Вълшебството на Ел Салвадор не се изчерпи само с красивите градчета с колониална архитектура. Предстоеше да опознаем и най-известния по красота и автентичност "Пътят на цветята" (Ruta de las flores). Това е обособен туристически маршрут, минаващ през няколко на брой малки, китни и приятни планински градчета, заобиколени от цветя, кафени плантации и вулкани. Интересното в тази страна е, че туристи няма, освен местни такива през уикендите, обаче има много добре развита мрежа от информационни центрове, където дават безплатни карти и брошури - нещо, напълно липсващо във всички предни страни от Централна Америка.

Първото градче, в което се спряхме, след като до там ни закара пикап, бе Хуауа. Много приятно и красиво, тъкмо беше се извалял проливен дъжд, когато се настанихме в парка да хапнем, след което се разходих из градчето. Наблизо имало някакъв водопад, но предположихме, че ще се плаща посещението и не ни се занимаваше да се промъкваме, а и ставаше късно. Стопирахме след града и веднага ни взе един човек, който сподели, че по пътя, където отиваме, имало въоръжено нападение преди два дни. Остави ни на близкия разклон към другите градчета по маршрута и веднага ни взе друг човек за Апанека.

Понеже вече бе почти тъмно, не искахме да влизаме в това градче, затова слязохме на два километра преди него, до една платформа с гледка към долината на вулканите. Те самите се виждаха смътно, потънали в мъгли, а ситни капки дъжд ни приканваха да побързаме с намирането на място за палатката. Наблизо имаше сергия, на която крайпътни търговци продаваха вкусните плодове хокоте. Скрихме се от тях зад завоя и се шмугнахме в една борова горичка, която бе съвсем малка и зад нея се простираха безкрайни плантации от кафе. Наблизо имаше къща, но се надявахме да останем незабелязани, защото никъде покрай пътя нямаше подходящо за спане място, навсякъде бе населено.

Сутринта тръгнахме пеш към Апанека и след като оставих другарчето на площада, поех на разходка из градчето. Основната забележителност на всичките тези градчета са изрисуваните стени на къщи, магазини, офиси... Всичко е украсено с красиви рисунки като графити и това страшно радва окото на посетителя, улиците са така свежи и всичко сякаш оживява. В някои от градчетата хората се славеха като изкусни артезани, а онази спокойна и приятна, дружелюбна атмосфера, я имаше във всичките градчета и човек сякаш съвсем забравяше, че се намира в страна, пълна с гангстери и оръжия. След Апанека се отправихме към следващото градче Атако, но тъй като хванахме стоп чак за Ауачапан, решихме първо да отидем там, така или иначе щяхме да се връщаме по същия път. Понеже Ауачапан е единственият голям град по маршрута, беше добра идея да го посетим, докато още е ранен следобед. От една железария си купихме мачетета, всяко по 5 долара като едното беше произведено в Салвадор, а другото колумбийско. Сега по-лесно щяхме да си чупим кокосовите орехи и да сме по-добре подготвени да отвърнем на евентуална атака :) Разходихме се в Ауачапан, попаднахме на приятна фиеста на площада. Имаше нещо като панаир със сергии и малък ученически оркестър. Уличките в центъра бяха много приятни, но малко като се отдалечихме, се появиха и не толкова приятни райони със съмнителни типчета. Следобед се върнахме на мястото за стоп обратно към Атако и ни взе един претоварен пикап отзад. Слязохме преди Атако и се видяхме в чудо, докато си намерим място за спане по стръмните склонове. Накрая отново се натресохме в кафето, съвсем близо до една къща и стискахме палци никой да не ни види. Мястото беше наклонено и не особено удобно за спане.

Сутринта отидохме право в Атако, което се оказа поредното разкошно градче, а на всичко отгоре тъкмо започваше голяма фиеста. Събираха се хора от цялата страна, търговци подреждаха сергиите си, беше пълно с артезани и продавачи на храни. На пазара също кипеше живот, улиците се напълниха с посетители като очевидно преобладаваха столичани с лъскавите си коли. Видяхме и двама бледолики, за първи път откакто сме в страната. Стърчаха с две глави над тълпата и се набиваха на очи отдалеч. Не след дълго по главната улица започнаха дефилетата на различни ученически оркестри с танцьорки. Погледахме, разходих се из града, хапнахме пържена юка и почти по тъмно се наредихме да стопираме на изхода на града. Веднага ни взе кола за Сонсонате и слязохме до същата гледка след Апанека, където нощувахме по-предната вечер. Там отново се вмъкнахме в кафето и преспахме на същото място. Сутринта обаче ни изхващаха местни, които бяха дошли да си режат клонки и да събират паднали такива от боровата гора наблизо. Явно нашето присъствие доста ги уплаши, защото се стъписаха като ни видяха и бързо се изнизаха, а ние събрахме светкавично и се ометохме преди да е дошъл чорбаджията. Стопирахме за следващото градче Салкоатитлан, където атракцията бе красива мозайка и старо дърво. С това приключихме с пътя на цветята и стопирахме за Сонсонате - голям и не особено приятен град в подножието на планината. Там отново ни връхлетя жегата, на която бяхме отвикнали предните дни. В Сонсонате трябваше да изтегля пари и да чакаме да спре дъжда, който се лееше безмилостно. Обядвахме под един навес, разходих се из центъра и тръгнахме пеш към края на града. Докато стигнем тоя край, бая походихме, градът си беше голям. Следващият стоп ни отведе до отбивката за крайбрежието, в посока Ел Тунко. Смятахме да отидем до там да видим как са плажовете на страната и дали има условия за наемане на сърф. Другарчето искаше да си наеме сърф за ден още като бяхме в Еквадор, но тогава си удари лошо крака и нямаше как да кара. Сега щеше да е последния му шанс, защото в следващите държави вероятно нямаше да ходим на тихоокеанското крайбрежие.

На отбивката за крайбрежния път любезни продавачи на храна ни предупредиха да се пазим от марите и да внимаваме като влизаме в океана, защото имало много силни течения и наскоро някой се удавил. Хванахме стоп с мъж и жена, които пътуваха дори по-далеч от Ел Тунко, така че ни откараха. Бяха много приятни и разговорът вървеше непрекъснато. Пейзажите покрай пътя бяха зашеметяващи, откриваха се гледки към някои от плажовете. Отляво се падаха стръмни склонове и зелени гори, а вдясно Тихият океан се простираше до безкрая. Имаше и доста селца по пътя, което щеше да затрудни спането ни. След като слязохме в Ел Тунко, отидохме до плажа да проверим условията за сърф. Беше пълно с чужденци, все бекпекъри и се зачудихме как може да стоят само тук и да не видят нищо друго от страната. Явно Ел Тунко бе защитено от марите и дори останахме с впечатление, че те го контролират и управляват, и понеже носи огромни приходи, никой не закача чужденците и дори ги пазят. Оказа се, че местните сърфисти... са мари :) А на следващия ден точно те спасиха другарчето от евентуално удавяне. Цялото Ел Тунко съществуваше от туризма, беше пълно с хостели, заведения и няколко места, където можеше да се вземе сърф под наем. Още като се появихме, един татуиран мара ни заговори и ни предложи да къмпираме срещу малка сума под навеса му на плажа. Не ни се стори безопасно да спим така в "гнездото на оси", така че решихме да стопираме назад по пътя и да спим някъде в гората, а на сутринта да се върнем рано и да наемем сърфа за целия ден. Наемът бе 15 долара. Така и сторихме, само че докато хванем стоп мина време, веднага се усети, че мястото е туристическо, затова и стопът бе по-бавен. Все пак ни взе камионче и слязохме на едно място, където ни се стори да е по-малко населено. Беше луд късмет, че никой не ни видя, защото недалеч се оказа, че има село. Шофьорът пък много се притесни за нас, оставяйки ни в нищото и започна да ни убеждава поне да слезем на някоя бензиностанция и там да спим. Прекарахме спокойна нощ и на сутринта започнахме да чуваме пешеходци. Като излязохме на пътя, двама човека ни видяха, така че това място беше вече неизползваемо за следваща нощувка. Взе ни камион до Ел Тунко, там другарчето си взе сърф и започна да се мъчи да го кара. Аз пазех багажа до оградата на някакъв частен клуб, където бе единственото сухо място. Лош въоръжен охранител дойде да ми каже да не си слагам багажа по-близо до територията на клуба. Карането на сърф на другарчето беше жива мъка. Първо не можеше изобщо да влезе навътре, защото вълните бяха огромни и така жестоко го блъскаха в покритото с камъни дъно, а сърфът биваше изхвърлен на брега постоянно. После успя да влезе, дори отиде до мястото, където други сърфисти чакаха подходяща вълна. Там обаче се оказа, че имало страшно течение и местните го знаят, а другарчето не. Татуираните мари почнали да му крещят да не отива по нататък към скалите, защото течението щяло да го повлече и да го удави. Другарчето тъкмо се почувствало повлечено и за късмет навреме чуло предупрежденията и се измъкнало. След няколко часа се върна буквално като пребито и само дето не съжали, че е взело сърф. После обаче се надъха да пробва още веднъж и даже успя да покара. Аз също исках да покарам, но понеже сърфа си беше на другарчето, а то през цялото пътуване искаше да сърфира, реших да не проявявам гласно желание, за да си използва времето максимално. Вечерта попаднахме на една строяща се къща край плажа, където предложиха да разпънем палатка за 2 долара на човек. Понеже беше късно, реших да останем, особено като казаха, че има пазач цяла нощ. За съжаление нямаше течаща вода да се окъпем, но можеше да се ползва тази от кладенеца, която беше почти солена, така че с нищо не помагаше да се отмие морската вода. След залез по заведенията в Ел Тунко беше пълно с бекпекъри, а аз излязох да си купя сладолед. След като не намерих нито едно място, където да продаваха сладолед на нормалната му цена, се отказах и се прибрах в палатката. Всичко тук беше с огромни надценки, хората някак си не бяха готини и приятелски настроени, така че имахме възможност да видим как се отразява туризма на тази иначе чудесна страна. Да се надяваме останалите места да не бъдат наводнени от европейски и американски бекпекъри, за да си останат хората неразвалени от тази индустрия.

Сутринта се отправихме към Ла Либертад - голям пристанищен град на 6 км от Ел Тунко. Там отидохме, за да напазаруваме храна и да изпратя за вкъщи едно малко пакетче с дискове със снимките ми. Последният пратен пакет беше от Бразилия и трябваше отново да подсигуря безопасността на снимките ми чрез изпращането им у дома. В пощите на тази страна не даваха номер за проследяване на пратката, но се надявах никой от служителите да не посегне на пакета като видят, че вътре има само дискове. Ла Либертад беше доста неприятен град, пълен със съмнителни типове, така че побързахме с купуването на храна и се изнесохме от града. Стопирахме обратно към Ел Тунко като слязохме на един от следващите плажове Палмарсито. И той беше сърфистки плаж, но нямаше хора, а от единия край на плажа имаше пътека, която откриваше чудесни гледки и минаваше през един луксозен хотелски комплекс с басейни. Другарчето през цялото време ме чакаше под една дебела сянка и си почиваше след еднодневното сърфиране. По-късно стоп с две американки ни откара на следващия плаж Ел Зонтал, където също за кратко се разходих. Взе да става късно и стопирахме нататък по пътя, така и не видяхме подходящо място за слизане и спане, така че останахме в пикапа чак до отбивката за Сонсонате, където имаше две бензиностанции. Там попитахме на едната дали можем да къмпираме отзад. Любопитното бе, че тази бензиностанция нямаше въоръжена охрана, което е просто немислимо в тази страна. Съседната имаше двама пушконосещи, а тази цялата бе обградена със засадени цветя, сякаш те я пазеха от грабеж :) Персоналът беше много любезен и дори ни показаха къде е тоалетната. Имахме късмет и тази нощ никой не ни нападна, а бяхме на броени километри от Сонсонате.

На сутринта поехме към границата с Гватемала. Тръгнахме си от Салвадор очаровани, предоволни и ентусиазирани, че може би и в Гватемала ще е така и хората ще са добри към нас. В Салвадор почти не срещнахме лоши хора, а срещнахме толкова много добри. Природата беше прекрасна, градчетата китни и приятни, само големите градове трябваше да се избягват. Очаквахме с нетърпение да видим как ще са нещата в напълно новата за нас държава - Гватемала.