От Хасково до Холандия, или между двете Х :)


Започвам поредица от разкази за последното пътуване из Холандия, Белгия, Франция, Испания и Португалия, съчетано с пешеходстването на 850 км по Камино де Сантяго.

ето това е цялото пътуване, червеното - на стоп, зеленото - пеш


 Европа, Европа... всеки път, когато се замислех върху някоя потенциална европейска дестинация, си казвах - по-нататък, дай сега да ида в Африка, в Америка, пък Европата има време, тя не е толкова интересна. И колко само грешах.... За човек като мен, който идва от миналото, живее в миналото и като умре пак ще иде в миналото (визирам Средновековието), Европа е магнит, неустоимо изкушение! С нейните замъци, крепости, стари къщурки и древни църкви и катедрали, оказва силно въздействие върху сетивата ми и ми помага да се чувствам комфортно поне за момент, макар и в този изкукуригал век.



Откакто се върнах от Латинска Америка, не исках и да чувам за лилипутски държави с малки човечета, дебнещи всеки шанс да те тормозят, грабят и лъжат, а в същото време у мен се събуди силен стремеж към опознаване на богатствата на стария континент. Минаха 6 месеца преди отново да поема на път след двете години в Америките. Пътуванията ми в Европа досега винаги са били кратки, от порядъка на две седмици. Това пътуване беше два месеца и пак не успях да видя всичко, което исках в съответните държави. А не спирах да разглеждам, всеки ден бях на ново място. Комбинацията от места и дейности беше идеална - исторически градове в Белгия и Холандия, замъци във Франция, ходене пеш 850 км по Камино де Сантяго в Испания, а за десерт - първо посещение в Португалия, която се оказа толкова богата на история и прекрасна стара архитектура, че се замислих как може досега да не зная, че има такива чудеса в другия край на Европа.

Пътуването се получи повече от чудесно, с минимум от мизерстване и за пореден път осъзнах колко е лесно да се пътува из Европа... Лесен стоп в повечето държави като изключим Испания и Португалия, но пък в Холандия, Белгия и Франция рядко чаках повече от 5 минути. Второ по важност - каучсърфинг. Има го, работи! Е, не си намерих хостове в Португалия, а в Испания не търсих, защото нямаше смисъл, вървейки по каминото, но пък в Белгия и Холандия нямаше град, в който да нямам хост, а във Франция от 5 вечери, 3 ме поканиха хора, взели ме на стоп.

Преди това пътуване Белгия и Холандия ги познавах само задочно от магистралата. За мен те винаги са били "страните без природа" и въобще не ми се струваха атрактивни за посещение. В един момент обаче си казах, че е време да попълня пропуските си в Европа и реших да започна от тези двете като нямах никакви положителни очаквания. Може би затова се изненадах толкова приятно, особено от Белгия и нейните красиви стари сгради. Холандия е прекалено уредена до някаква натрапчива крайност, трябва да внимаваш да не пресечеш на червено или да не стъпиш някъде, дето не бива. Всичко е забранено и околната среда на моменти изглежда нереална, прекалено излъскана и плашещо изкуствена. След Холандия, Белгия ми се видя повече като истинска страна за живеене, а Франция пък съвсем. Дупки в асфалта, боклучета тук-там, някоя олющена мазилка или утъпкана трева... все неща, които не можеш да видиш в Холандия.

Но нека да започна с пътуването от Хасково до Холандия...

Докато си търсех хостове из каучсърфинг седмици преди да замина, случайно попаднах на съобщението на един англичанин, възнамеряващ да пътува с кола от България до Англия през Ротердам и търсещ навигатор и втори шофьор. Реших да му пиша, защото датата, която бе споменал, ме устройваше идеално и едно такова транзитно пътуване щеше да ми спести доста време и мотаене по магистрали и бензиностанции. Той пожела да се срещнем предварително и дойде до Хасково, след което реши, че ще ме вземе. До тръгването оставаха около две седмици, през които аз намерих каучсърфинг домакини за нощувките по пътя - в Сегед, Вюрцбург и Ротердам.

Това поредно епично (или по-скоро лирично този път) пътешествие, започна с вълнуващ стоп от Хасково до село Каменари в еленския Балкан, където Сам (англичанинът) е живял през последните 10 години. Неговата лична история и причината да напуска България след толкова време, е доста трагична. Той е гей, който е женен официално за друг гей, във Великобритания такива бракове са разрешени. Живеели си щастливо и безоблачно цели десет години в тази чудесна къща в планината и безкрайно много им харесвал живота в България, занимавали се с развъждане на цветя и бизнесът им бил стабилен. Мъжът на Сам обаче се разболял от тумор на мозъка, наложило се специално лечение и грижи, които не можело да бъдат осигурени в България, а във Великобритания имал добри шансове да се лекува и евентуално излекува. Поради това той вече е там, а Сам останал още малко в България заради бизнеса им и решил да шофира обратно за Великобритания колата си, пълна с багаж и семена от всякакви растения. Понеже му било първото подобно дълго шофиране и имал изключително лоша ориентация плюс нулев опит в шофирането на дълги разстояния, решил да си търси спътник и навигатор. И тук в историята се появявам аз :) Още отначало му писах, че съм на стоп, за да разбера дали си търси спътник на принципа на споделения превоз със заплащане, или пък не очаква никакви пари и иска просто компания и помощник с отлична ориентация и шофьорска книжка. Оказа се второто, допаднахме си като се видяхме в Хасково и така се уредих с директен превоз до Ротердам. Планът бе да пътуваме три дни и да се разделим в Ротердам, откъдето той да вземе ферибота за Англия и да се прибере в родния си Бирмингам.

На 3-ти юни сутринта в Хасково валеше дъжд. Крайно нежелан докато чакаш на стоп... На всичко отгоре не можах да тръгна рано, защото трябваше да препускам с колелото в дъжда до края на Хасково, за да си взема току що пристигналите SD карти памет от склада на Спиди! "Коректните" интернет търговци ме въртяха вече две седмици по повод на пристигането на SD картите и чак като им казах, че след като замина вече няма кой да ги вземе и поръчката отпада, взеха, че ги изпратиха. Естествено всичко стана в последния момент като без малко да остана без никаква памет за снимане или само с една 16 ГБ карта, която щеше да ми стигне за не повече от седмица. След велоспринта в дъжда загубих още ценно време в тестване на картите. За късмет дъждът спря и стопирах на сухо. Под облачното хасковско небе първият ми стоп беше запомнящ се - мъж и жена, облечени в анцузи с надпис "България", живеещи в Нюрнберг и слушащи Емил Димитров в колата... Все ми е било чудно как издържат българите в чужбина, колко ли им липсва България, храната, езика и въобще всичко българско и родно. На мен лично би ми било много тегаво да живея другаде, освен в нашата мила родна страна, пък колкото и прелести да има по света :) Занизаха се стоп след стоп, все за кратки разстояния, а като слязох недалеч от Казанлък, се изля такъв порой, че дори моста, под който стопирах, не беше надежден покрив, а шосето се превърна в река и минаващите превозни средства изпръскваха доста кална вода върху мен.
Докато стигна село Каменари в еленския Балкан, смених точно 13 коли и камиони! Последният стоп преди Елена беше с мъж и жена, тръгнали на почивка към китното градче. На жената често й прилошаваше от завоите и спирахме за почивки. В Елена така се прехласнах по старата архитектура, че забравих и за Сам, и за пътуването. Потопих се в атмосферата на старото българско село, където времето е спряло завинаги. Нищо, че Елена е град и в центъра кипи живот... автобуси пълни с туристи и местни, излезли да се разходят по главната. Аз се запилях по старите улички и оцених подобаващо красотата, тишината и спокойствието, които бяха в пълна хармония с прекрасното време. Дъждът явно още не беше стигнал до тук, не можех да се нарадвам на слънцето, което изсуши мократа ми раница и дрехи.
Докато любопитно оглеждах поредната стара къща с хлътнал покрив и си мислех за обитателите й, които явно отдавна са умрели, получих sms от Сам с въпрос "докъде стигна?". Погледнах часа и се засилих към изхода на Елена, защото ми оставаха още километри до неговото село, а не се знаеше колко трафик има по забутания селски път. Първо ме взеха двама мъже и жена за село Палиците, а от там мъж и жена директно за село Каменари. Те бяха тръгнали да помагат на някаква самотна майка със 7 деца, за която пишело във вестника, показаха ми да видя изрезката.

В село Каменари лесно намерих къщата на Сам, просто попитах хората в кръчмата :)
- Белгиеца с брадата ли? Ей тука завиваш наляво, после минаваш тоя баир и...
- Не е белгиец, англичанин е! АНГЛИЧАНИН! Казва се Сам...
Следва чудене и допитване.
- Е то тук живее един белгиец, има и други чужденци, но... Аааа да не е онзи, дето му рязаха главата?!? Онзи с операцията?
- Да, да, само че неговия съпруг, абе кажете ми на този с рязаната глава къде му е къщата.
- Ей тука по пътя вляво след завоя и после нагоре в горната махала.
- Благодаря много, ще я намеря!

Така протече разговора ми с местните и по това описание наистина намерих къщата на Сам. Е, пуснах му един sms да излезе на външната врата, че да не объркам самата къща, защото около неговата се оказа, че има още две. Съседите му са баба туркиня с шалвари, пасяща кравата си в двора и баба, която приличаше на българка и много се притесняваше за съдбата на Сам, защото щял да пътува надалече, а нямало с кого. Като й казах, че ще пътуваме заедно, много се успокои.
Сам ме посрещна на вратата с широка усмивка и огромна купа, пълна със салата. Всичко било от градината. Беше толкова вкусна и толкова много, че предъвквах цяла вечер. Настани ме в чудесна стая за гости и си легнахме да спим рано, защото следващите три дни щяхме да караме по около 900 км на ден.

Сутринта, докато се радвах на цветята в градината, намерих най-огромния плужек, който са виждали очите ми! Сам дори направи снимка с нас двамата и плужека, прати я на родителите си и майка му решила, че това е змия, а не плужек :)  Натоварихме и моята раница върху всичкия багаж и така в иначе голямата кола нямаше място муха да прехвръкне. Ясно беше, че няма да вземаме стопаджии. Започна дългото пътуване през стария континент. Дъждът не закъсня, причакваше ни още край Велико Търново и не ни остави цял ден! В интернет се говореше за наводнения в Германия със загинали и лоша пътна обстановка, така че бяхме подготвени и за по-лошо. И все пак се чудех как може навсякъде да вали толкова много, километрите се нижеха, а дъждът така и не спираше.
На румънската граница никой не ни пита нищо, минахме бързо. Сам се тревожеше за цветята и семената, които кара, затова бе решил да минава през Румъния, вместо през Сърбия, където смяташе, че може да има проблеми. Никой не обърна внимание на багажа ни. Пътуването през Румъния беше много приятно, покрай шосето се редяха красиви къщи с метални покриви, интересни по стил и форма църкви, а когато стигнахме каньона на национален парк Козия, спряхме за по-дълга почивка да се насладим на красотата. От това транзитно минаване на тази част от Румъния, си затвърдих мнението, че има много за разглеждане в тази страна и категорично трябва да й отделя повече време.

На границата към Унгария се беше заформила опашка и почакахме половин час, след което минахме бързо километрите до Сегед. Там ни посрещна майката на Давид - каучсърфинг домакина ни, който все още беше на работа в 22:00 и ми беше писал, че работи до полунощ. Жената не говореше английски, а ние никакъв унгарски, но се разбрахме отлично. Почерпи ни сладкиш и чай, настани ни в стаята на Давид и легнахме да спим. На Сам му беше първи каучсърфинг и се чудеше защо Давид е приел да ни подслони като е на работа. Обясних му, че някои хора те приемат не само за да говорят и се забавляват с теб, а и просто за да ти помогнат. На мен ми се е случвало мои домакини просто да ми дадат ключ и да изчезнат, да ги видя отново чак като си тръгвам. Малко е кофти, защото се чувстваш сякаш използваш хората и не даваш нищо в замяна, но щом са те приели, значи просто искат да ти помогнат.
На сутринта успяхме да се видим с Давид за кратко, преди той отново да тръгне за работа, а ние на път. Успях да му задам няколко бързи въпроса за Камино де Сантяго, което той е вървял два пъти вече. Майка му ни беше приготвила мекици с кисело мляко и сирене за закуска :)
Предният ден бяхме изминали точно 900 км като пътувахме от 7:00 до 22:00. За този ден планът бе по-амбициозен - да стигнем до Вюрцбург, тоест да минем 1020 км. На всичко отгоре да не пристигаме прекалено късно при домакините ни там. За лош късмет и напълно неочаквано магистралите в Австрия и Германия бяха в ужасно състояние - навсякъде кипяха ремонтни дейности! Това много забавяше и без това натовареното движение. Разговорите със Сам вървяха все така добре и на никой не му се приспиваше, докато пътувахме, което беше важно, защото трябваше да се шофира нонстоп. Този ден слушахме моята музика, от която Сам не беше чувал почти нито една песен, изненадах се. Вече всичко започна да ме боли от постоянното седяне, умирах от желание да изляза от колата и да ходя пеш! Втори ден седяхме в колата, умората започна да се трупа.
По време на пътуването всеки си ядеше от неговата храна, но това, което ме учуди много е, че Сам никога не взе нищо от моята колкото и да му предлагах. Искаше ми се да го почерпя нещо, но той не приемаше и в крайна сметка аз си ядях моята храна, която си носех от вкъщи, а той неговата.
Пристигнахме във Вюрцбург точно в 22:00, добре че домакините ни бяха група студенти по музика и си лягаха късно. Аника ни посрещна, запозна ни с другите съквартиранти, поговорихме си до към полунощ и стана време да си лягаме. И тази, както и предната вечер аз спах на земята, а Сам на канапето. Той беше много щастлив, че му отстъпвам винаги дивана, защото имал проблеми с гърба и не можел да спи на твърдо. Толкова по-добре, аз така или иначе предпочитам твърдата земя, не е лесно да свикнеш на меко като си спал две години на палатка.

На другата сутрин отново поехме на път като ни оставаха още почти 600 км до Ротердам. Домакинът ни Бас очакваше да се появим преди 17:00, което беше под въпрос, защото всеки ден досега пристигахме много по-късно и аз се съмнявах, че ще стигнем навреме. Доста неща ни забавиха - една катастрофа, ремонти, а накрая се замотахме по еднопосочните улици около адреса на Бас и докато намерим начин да влезем в неговата улица, си замина половин час. Бяхме на ръба - пристигнахме в 16:30. Изпитах такова облекчение, че най-после сме на крайната си дестинация и няма да трябва да седим сгънати в колата, вече всичко ме болеше от обездвижване. Не знам как издържат хората по автобусите на дълги разстояния, ние можехме да спираме когато и където искаме да се разтъпчем, а те дори това не могат.
Бас ни посрещна много щастлив, зарадва се да се видим 6 години след като аз му бях каучсърфинг домакин в Хасково и го водих на кукерите в Широка Лъка. Бас е запазил само хубави спомени от гостуването, той също е стопаджия и тогава стопирахме трима (заедно с другарчето, същото онова от пътешествието в Латинска Америка), с три големи раници в снега от Хасково до Широка Лъка и обратно. Нощта след кукерите беше първото къмпиране в сняг за Бас и го настанихме в нашата палатка. При всички случаи явно е останал много доволен от престоя си, защото побърза да ми покаже фото-книга от пътуването си през 2010-та, в която доста страници заемаха снимките му с мен и другарчето. Стана ми много приятно, че му е харесало толкова с нас.

Бас реши да ни разходи из Ротердам, вече имахме отчайваща нужда от разходка след три дни в колата. Заведе ни до новата атракция на града - "Стълбите". Това е гигантска конструкция от стъпала, която води до покрива на една висока сграда, намираща се до гарата. Гледката отгоре е впечатляваща. Учудващо е, че атракцията е безплатна, защото в Холандия подобни неща се плащат. Явно понеже била открита наскоро, все още е тръпка за жителите на Ротердам и може би ще остане безплатна още известно време, а после ще сложат входна такса.

След разходка Бас ни попита дали ще готвим вкъщи за вечеря, или ще ядем навън. Никой от нас не искаше да яде навън и да харчи пари, при положение, че е толкова скъпо. Бас също искаше да вечеря с нас, затова ни заведе в един супермаркет да купим продукти за готвене. Аз не се включих в подбора на неща, защото нищо не мога да готвя така или иначе, а Бас и Сам очевидно знаеха какво ще се прави, защото и двамата обичат да готвят. Бас е маниак на тема здравословно хранене, той си беше такъв и преди 6 години, но сега вече съвсем се е вманиачил на тази тема. Напълниха цяла пазарска кошница и като отидохме на касата, се оказа че Сам, който искаше да плати, не може, защото не приемат неговата чужда банкова карта. Аз бях единственият човек с кеш в джоба, така че аз платих цялата сума 10 евро. И така олекнах с първите си 10 евро, предните дни не похарчих нито стотинка, а сега толкова много наведнъж. Нямаше да се притесня ако не бях с 290 евро бюджет за цялото пътуване, които носех в раницата и нямах кредитна или каквато и да е карта да изтегля като свършат. Така че трябваше да пътувам следващите 2 месеца с 290 евро и нито цент повече. Всъщност сега бяха станали 280. Опитах се да не мисля за големия харч, но ми беше трудно, знаейки че имам да вървя Каминото, а на този етап ми беше неясно колко пари ще ми трябват за храна и оцеляване там. Като се прибрахме, Сам и аз започнахме да приготвяме вечерята. Той ми казваше какво да нарежа, а аз го режех и се опитвах да не оставям кървава диря по зеленчуците. Мисля, че досега не се е случвало да ми дадат да режа зеленчуци и да не се порежа поне веднъж.
Бас разказваше как живял в скуотната къща за 8 милиона, заедно с други скуотъри, но след като къщата била продадена, трябвало да се изнесат (скуотъри са хора, които се настаняват нелегално в изоставена чужда собственост, много е популярно в Западна Европа). Сега живее в този апартамент, който е на баба му и се намира в центъра на Ротердам. Така и не се запознахме с приятелката му Ана, която не била любителка на каучсърфинг и го ограничавала да хоства. На моя рекуест явно нямаше как да откаже, защото ми е бил на гости преди, но очевидно вече не му е позволено да подслонява чужди хора.

Не успях да спя добре, защото в малките часове на нощта започнаха да минават пияни по улицата и да крещят неистово. Събуждах се многократно до сутринта и проклинах алкохолизираните и техните крясъци. Бас държеше много да станем в 6:00, за да закусим с него преди да излезе за работа. След закуска се разбрахме, че ще се видим следобед, по план днес щях да разглеждам Ротердам. Сам трябваше да тръгва за ферибота, сбогувахме се и му благодарих за всичко.
С голямо любопитство и нетърпение излязох на разходка в този ултрамодерен холандски град. От днес започваше същинското ми, вече неорганизирано пътуване, в което стопът, каучсърфингът и обикалянето на градовете щяха да заемат основното място следващите седмици.


Като за първа публикация, не мога да се сдържа да споделя малко музикални поздрави от пътуването :)

Песента, която може да се каже беше водещата за пътуването:
https://www.youtube.com/watch?v=Soa3gO7tL-c - Boulevard of Broken Dreams

Най-слушани песни от втората седмица та до края:
https://www.youtube.com/watch?v=VPRjCeoBqrI - Sky Full Of Stars
https://www.youtube.com/watch?v=dG6-bU6esKo - Between The Raindrops

Поздрав и с една от най-най-любимите ми песни и клипове:
https://www.youtube.com/watch?v=1G4isv_Fylg

И нещо прекрасно, което често слушам откакто се прибрах:
https://www.youtube.com/watch?v=kMrNsFwTXJQ - ALEGRIA

Последно - нещо от моето време :)

https://www.youtube.com/watch?v=RkZkekS8NQU - Ameno





в град Елена
















по пътя към къщата на Сам






стаята за гости


гледка от къщата




градинска барака

къщата на Сам


гигантски плужек :)))

 


национален парк Козия в Румъния











поредното красиво румънско градче





закуска от майката на Давид в Сегед

 
Ротердам - на разходка с Бас











централна гара

"Стълбите" - новата атракция на Ротердам

гледката отгоре














Сам и Бас

холандски сладки вкуснотии


холът
 
сложих моята раница до тази на Бас за снимка :) моят лъв Симба си допадна с неговата мишка

стаята за каучсърфъри

това беше вкусна закуска!

Няма коментари: