С колело до Нордкап и обратно - обща информация


Dalsniba, 1500 метра надморска височина, Норвегия


И така, най-после намерих време да седна и напиша първата публикация за това пътуване. Надявам се да бъде полезна на някой, който е решил да прави нещо подобно занапред.

Държа обаче да започна с благодарности към най-важните хора, заради чиято добра воля пътешествието ми се осъществи по точно този начин. Изненадващо бе колко много хора ми помогнаха за това пътуване, отделяйки от средствата си, времето си, споделяйки домовете си... и показвайки ми за пореден път, че писането на този блог има някакъв смисъл и се оценява положително от някои хора. Това е чест за мен и ме стимулира да проявявам все повече респект и отношение към читателите. Сърдечно благодаря за всеки жест, не само паричен и материален, но и всеки един окуражаващ коментар или готин мейл, който допълнително ме надъхва да бъда това, което съм, дори и когато стане много трудно и тежко!
Безкраен е списъка с хора, които помогнаха, тук искам да споделя някои имена на дарители на блога, както и  хора, които допринесоха по друг начин за това пътуване, било то с гостоприемство, почерпка или екипировка, с огромна благодарност към тях!!! Дано не пропускам някого!
Димитър, Валери, Беко, Миро, Иво, Емил, Елка, Деси, Радослав, Studio Folio Bulgraph EOOD, Маргарита, Венцислав, Елена, Таня и семейството й, Бале, Алекс, Златомира и Оги, Лео и семейството му, Георги, Величко, Даниел, Марек, Естер, Камил и Миша, Нела, Анди, Яни, Сергей, Андреас, Макс, Рейдун и Тим, Робърт, Ерленд, Патрик, Рикардо, Ян, Луси, Ееро, Томас, Ивла, Питър, Лига, Елиза, Тимеа, Керим, Роня, Золи, Мона, Едуард.........



Дати и километри

когато стигнах Видин, километражът закова 10 000 :)

Пътуването започна на 05.06.2017 и завърши на 28.10.2017
Общо 142 дни на пътя
Или 10 501 км, отчетени точно по километраж като отделно са фериботите и стопирането на тунелите в Норвегия, тоест в това число влизат само навъртените с колелото километри.


Маршрутът ми беше: Хасково - Сърбия - Унгария - Словакия - Чехия - Германия - Дания - Швеция - Норвегия - Финландия - Естония - Латвия - Литва - Полша - Словакия - Унгария - Румъния - България

Най-много изминати за един ден километри - 155,4 през последния ден (от Беклемето до Хасково)
Най-висока скорост - 61 км/ч по пътя до Нордкап в последните 30 км.
Най-много дъждовни дни - в Норвегия, почти всеки ден :)
Най-кофти шофьори - румънци и поляци
Най-готин момент - след дъъълго изкачване в студ и дъжд, Дявол и аз седим на 1500 м височина, гледаме околните върхове и планини, покрити със сняг, мислим си разни тъжни неща и тихо си плачем... няма нищо и никого, времето е спряло, светът не съществува. Облягам се на Дявол и си мисля, че той е единственото същество на света, което ме обича и което е винаги с мен, макар да не е баш същество :)
Най-гадно преживяване - нападението на наркоманите в Сърбия, които искаха да похитят  Дявол и които щях да умъртвя изключително болезнено, ако не бяха избягали навреме!
Най-красивата държава - Норвегия безспорно! Перлата на Европа, несравнима с нищо дива красота...
Спукани гуми - 0 !!! Да са живи и здрави тези от Schwalbe, създали са най-здравите гуми Marathon Plus!


Екипировка


с това тръгнах

Всички навсякъде ми казваха, че пътувам много леко, другите колоездачи по пътя се учудваха как се справям само с две дисаги. Не само, че трета не ми трябваше, но и едната бе наполовина празна през повечето време. Всичкият ми багаж се събра в двете дисаги, дадени ми от един невероятен човек, а само фотоапаратът ми бе отделно в предната чанта за кормило, дадена ми от колега колоездач от Сливен :) Дисагите излязоха изключително здрави, не пуснаха капка вода, при все това, че постоянно бяха мокри. Когато ме удари кола в Полша, едната дисага бе повредена при падането и това разби сърцето ми. Никога не ме е боляло толкова за една вещ... За щастие успях да се прибера с така повредената дисага, закрепена със свинска опашка, до Хасково, където да бъде поправена.
Друг важен елемент от екипировката бе багажникът, на който тежеше всичко. Два от болтовете му се счупиха към края на пътуването, а всички останали ръждясаха. Ръждата всъщност порази цялото колело. Всички нипли на спиците ръждясаха брутално, всички болтове по колелото, веригата започна също да ръждясва, но понеже през ден я почиствах и смазвах, изкара цялото пътуване без проблем.
Палатката ми от предишни пътувания Ферино Немези 1, нямаше да преживее и това. Нощта преди София бе дъждовна и се наводних, така че се наложи аварийно да си взема нова палатка от Декатлон за 42 лв и да оставя старата в София.
Тръгнах с две заключалки за колелото, едната бе тип пружина и беше прерязана от наркоманите в Сърбия, а другата, на която всъщност разчитах да бъде най-добрата защита, ми служи вярно до края. Тежи 1,6 кг и е доста скъпа, но си струва! Според мен е най-сигурната измислена защита за колела. Спалният ми чувал Trimm бе нов, беше ми подарък за Коледа и само зимата в Италия бях с него преди това пътуване, така че държеше сравнително топло, макар и някои нощи доста да се тресох от студ. Носех една торбичка с инструменти и части за колелото - резервна гума, масло за верига, щанги за сменяне на гуми, лепенки и лепило, помпа, отвертки, жила за спирачките и скоростите. Дрехите ми бяха: два панталона, три тениски (ярко зелен цвят, за да ме виждат шофьорите), една блуза, един полар, дъждобран само до кръста, тънко яке, два чифта чорапи, бельо и сандали на краката, без втори чифт обувки. В Норвегия се наложи да се сдобия със скиорски ръкавици, вълнени чорапи, шапка, още едно яке, а получих и две блузи подарък. Така дрехите се увеличиха, но отново се събираха в дисагите. Студът понякога бе толкова жесток, че дори карането с три чифта чорапи и ски ръкавици, причиняваше чести измръзвания на пръстите на ръцете и краката ми.
Останалите ми багажи бяха: фотоапаратът, чийто обектив за жалост малко се развали - автофокусът не работи, шалте, тетрадка и химикал, челник, зарядни, два телефона, карта на Европа, джобен нож, слънцезащитен крем, шампоан, четка за коса, каска, тоалетна хартия, паста и четка за зъби, 4 sd карти памет за апарата, свински опашки за закрепване на падащи и разпадащи се неща (много важно - ако тръгнете на велопътешествие, носете си поне десетина свински опашки!!!) Също така най-важната част от колелото, без която препоръчвам никога да не тръгвате да карате - огледалцето за задно виждане! Не можете да си представите колко пъти ще ви спаси от катастрофа.


Нощувки


с гледка към Trollstigen

Спането бе предимно на палатка, но и доста нощи прекарах при каучсърфинг домакини или готини българи, които ме приеха в домовете си :) Изключително приятен бе престоят ми в Пирна при Таня - приятелка на майка ми и нейното семейство, последва гостуване на Бале в Берлин, който ме прие много сърдечно и като почетен гост :)  и среща с Алекс, който през не толкова далечната 2015-та спаси мен и другарчето от мръзнене по пътищата и направи изключително много за нас, а сега - две години по-късно отново показа гигантското си сърце като взе на Дявол нови накладки и гуми - най-добрите гуми, измислени някога за велосипеди, и ме гости с невероятни кулинарни изкушения в Берлин :) После бях на гости на друг българин - Георги в Копенхаген, който живее на яхта и си спомних чудните времена, когато плавах на Фидлер и се наслаждавах на безкрайното синьо :) По пътя обратно към дома се отбих в Пори, Финландия, при учителката ми по пиано от времето, когато бях на 5. Златомира и Огнян ме  разглезиха отново, 7 години след като им бях на гости през 2010-та, а не стига това, но ме препратиха към семейството на сина си в Хелзинки. След толкова българско гостоприемство изумителна и неочаквана бе срещата ми с Величко - шофьор на ТИР, който случайно видя българското знаме, веещо се на една от дисагите ми, спря камиона, с Дявол се повозихме малко и прекарахме една нощ в каросерията на ТИРа, а Величко ме черпи един куп храни в ресторанта на бензиностанцията. Освен невероятните българи, много други хора също ме подслониха и нахраниха! Домакините ми от каучсърфинг все бяха страхотни, не знам дали имах луд късмет или просто е пълно с готини хора, готови да споделят дома, времето, храната си с теб.
Два пъти за цялото пътуване останах и в хостели. Първият път в Братислава, когато ми беше много лошо след седмици непрекъснато каране,  вторият в Люблин, където имах отчайваща нужда от сухо място да спя и да се изкъпя. Първият хостел бе 13 евро, а вторият 9 евро.
Къмпирането си е цяла отделна тема. Беше изключително лесно в Скандинавия, направо като детска игра. В останалата Европа беше малко по-тегаво, но става навсякъде, просто трябва да се криете добре и винаги търсете гора. В Сърбия ме нападнаха, защото разпънах палатката до църквата в малко село и съответно не се скрих - огромна грешка! Особено на Балканите криенето трябва да е приоритет! В Норвегия няма никаква нужда да се криете, както и в останалата Скандинавия - безопасно е, законно е да се къмпира и никой няма да ви притеснява. Условието е да сте на минимум 100 метра от частна собственост.


Храна

ежедневната ми закуска и вечеря в Норвегия :)

Хранех се сравнително добре по време на това пътуване, даже доста добре. Единствено ми липсваха плодовете, бяха много скъпи в Скандинавия, но пък на кой му трябват други плодове като в гората има купища сини, черни и червени боровинки, малини и ягоди :) Домакините ми все бяха адски гостоприемни и особено българите ме угояваха сякаш ще ми теглят ножа още преди Коледа :)) Всеки път като бях на гости имах възможност да ям готвена и топла храна, което бе огромен плюс. Основните храни, благодарение на които колелото вървеше, бяха: хляб, сирене, картофена салата с майонеза, течен шоколад, чипс, кисело мляко, мляко с какао, банани. Мисля общо изядох повече от 30 буркана течен шоколад от по 400 грама, поне 30-40 опаковки чипс от 400 гр, безброй много сирена и хлябове, и още повече кисели млека. И при всичкото това ядене загубих 18 килограма, повечето във втората част от пътуването, а представете си без тези храни какво би останало от мен. Изводът е - яжте, ама много и до насита! Не пестете пари от храна!
Искам да обърна специално внимание на храните в Норвегия. На фона на всичката скъпотия има супер евтини неща, които ще ви нахранят идеално. Едно от тях е картофената салата! 900 грама кутия за 1 евро! Същото и течния шоколад - 400 гр за 1 евро! Такава евтиния и в България няма. При това храните са качествени и вкусни. Така че не си мислете, че не може да се кара евтино в Норвегия. Има и сравнително евтино сирене настъргано - 500 гр за 3,50 евро. Една кофичка плодово кисело мляко е малко под 2 евро, бананите често са на промоция като почнат да почерняват, а в някои супери се намира и евтин хляб за 1 евро, че иначе хич не е евтин, по 4-5 евро самуна. Най-евтините супермаркети са Kiwi, Rema 1000, Coop. И задължително си купете от кафявото козе сирене, този традиционен специалитет се превърна в любимата ми норвежка храна :)


норвежко меню :)



Бюджет

шефът на това пътуване - моята финансистка и спътница Елиза :)


 Общата сума, която похарчих за 5-те месеца, е 1700 лв. Това е без да се лишавам от нищо, а немалко от тях отидоха за пощенски пакети (198 лв). Хранех се добре, за да върви колелото, пътувах в най-скъпите държави в Европа. Разбира се, би могло да се направи за по-малко пари ако не бяха глезотиите от типа на пощенските пакети, но от храната няма как да се икономиса, все пак това не е пътуване на стоп, когато можеш да не ядеш 4-5 дни, или да караш с три банана на ден. При велопътешестването трябва да се яде, защото иначе си оставаш на едно място :) Естествено Норвегия изсмука голямо парче от този бюджет, най-голямото. В останалите страни я карах доста икономично. Покупките на дрехи също вдигнаха разхода, якето беше 128 лв, шапката и чорапите близо 50 лв. Нощувките в хостели бяха общо 3 - две в Братислава и една в Люблин с обща цена 70 лв.

Взети фериботи: Рощок - Гедзер (19 евро), Хелзингор - Хелзингборг (5 евро), из фиордите: Oppedal - Lavik (38 NOK), Dragsvik - Hella (безплатен), Mannheller - Fodnes (безплатен), Vangsnes - Dragsvik (безплатен), Eidsdal - Linge (33 NOK), Vestnes - Molde (50 NOK), Rykkjen - Kvanne (33 NOK), Bodo - Moskenes (22 евро), Хелзинки - Талин (23 евро)

Преди да замина, разбира се имаше други харчове - покупката на самия Дявол. За която нито миг не съжалявам, излезе страхотно колело и верен приятел! Не ме предаде никъде, устиска до края с минимални повреди, които не ми струваха почти никакви пари. Два болта от багажника се счупиха и две жила на спирачките се скъсаха, смених и няколко чифта накладки поради износване. Също така тръгнах с нови сандали Keen, понеже старите ми от Южна Америка бяха късани и поправяни няколко пъти. Купих си и нова палатка, дъждобран и полар от Декатлон в София.



Елементи

сваляш ръкавиците докато караш = оставаш без пръсти...

Дъжд, вятър, студ, жега, глад, жажда, изтощение, лоши шофьори, криви ниви... пътуването с колело е една непрекъсната борба с елементите! Почти няма дни, които са перфектни. Винаги има нещо, някаква спънка по пътя. Било то ужасно време, което ви кара да се чувствате смазани, мизерни и незначителни, мокри до кокал, тресейки се от студ, докато ледените капки дъжд продължават да капят от каската в очите ви и да ви държат на ръба на инцидент, докато огромните камиони хвърлят всичката вода от шосето върху вас... Или пък безсънието от 10 часа лежане на криво в палатката, опъната на гадно място с коренища и камъни отдолу, което води до безсилие и унилост, а имате да минете 120 км съответния ден, за да спите на сухо вечерта... Или мъките по носенето на колелото на гръб с всичките му багажи по стръмен кален склон докато вали порой, опитвайки се да стигнете до разбита колиба с остатъци от покрив, за да се подслоните... Да не се подценяват и стотиците хиляди бесни шофьори, които почти умишлено и сякаш небрежно се опитват да ви убият всеки ден и ви карат да споминате толкова много майки! Ами вятърът...еххх вятърът! Тази гад не спря да ме тормози от ден 1 до ден 142. За куриоз - съботата 28.10, когато се прибирах от Беклемето до Хасково, бе най-силният вятър в цялото пътуване! Принуди ме да спирам толкова много пъти докато се пусках от Балкана... Не че в Норвегия нямаше толкова силен вятър, но сякаш този тук ще остане по-по-най! Та вятърът... това е най-голямата чума от всички! Никога, ама никога не пожелавайте на колоездач "попътен вятър". Повярвайте ми, никога не е попътен! Помня само 4 дни, когато вятърът е бил в моята посока. Всичките бяха точно дните преди да стигна Нордкап.
Да обеля една дума и за глада... когато не знаете, че в Норвегия в неделя нищо не работи и не си купите храна в събота, и имате да минете 100 км за деня, ще разберете какво е да карате само на "телесни запаси". В края на деня ще се люшкате в предприпадъчно състояние по пътя, ще бутате колелото и ще ревете за една кока-кола, бучка захар или каквото и да е, съдържащо въглехидрати! Златното правило е, че винаги трябва да имате храна в дисагите. Аз отбелязах няколко гладни дни по време на пътуването, всеки от тях бе с добър прогрес в километрите, но ми костваше много повече усилия да карам на гладно, отколкото на сито. Един съвет - яжте колкото ви се яде и гледайте да са неща с повечко калории, с грозде и круши няма да стигнете далеч!
Вода има навсякъде в Скандинавия, там жадни не може да останете. В останалата част на Европа пълнете от тоалетни, бензиностанции, чешмички край пътя... не би трябвало някой да има проблем с набавянето на вода при велопътешествие в Европа.

Нямаше дискомфорт, с който да не свикнах. Дъждът от един момент нататък не ме безпокоеше, приемах го за даденост. Също и вятърът, примирих се с присъствието му. Студът бе част от приключението, некъпането и липсата на възможност да си изпера дрехите в северните части на Скандинавия също преглътнах леко, всички болки ги търпях мълчаливо и по някое време съвсем спря да ми пука за тях. Развих страхотни мускули, железни крака, силно сърце и трескав ум. Организацията ми беше перфектна във всяко отношение, дисциплината - желязна! Километрите се нижеха като мъниста на гердан. Всичко и всеки, който се опитваше да ме спре от постигане на заветната цел, бе пратен да духа супата. Елементите винаги бяха фактор, но аз ги превърнах в незначителен такъв, научих се да ги игнорирам.



течното гориво на Дявол :) мляко с какао!



Инциденти, проблеми и болести

из фиордите...

И в това пътуване не минах без нищо. :) То е вярно, че си го търся цял живот, а сега отново с моята най-скъпа дружка Смъртта се надигравахме няколко пъти. Първо нападението на наркоманчетата ме принуди да извадя нож и да се превърна в един много опасен и лош човек. Не вадете нож ако нямате намерение да го използвате! Аз имах ясното намерение да ги нараня жестоко, което явно си е личало, защото избягаха навреме.
Отбелязах цели 4 падания от колелото, за две от които ми помогнаха "любезни" шофьори :) Първото беше в Сърбия - вали пороен дъжд, пътят брутално разбит и надупчен като швейцарско сирене и хоп - предната гума на Дявол попадна в бая дълбока дупка, пълна с вода и невидима. Изпльоках се на асфалта и видях много звезди в иначе облачното небе. Ударих си много силно главата и само каската я спаси от пукане! Но пък ме боля зверски няколко дни. За късмет колелото беше ОК. Второто падане бе в Германия, семейство диви прасета пресичаше шосето и след майката се заточиха поне 12 малки прасенца! То хубаво, ама отсреща идваха коли и аз зверски се панирах да не бъдат блъснати, в следствие на което тотално загубих контрол над Дявол и той за благодарност ме метна в канавката. Късмет, че не паднах на самото шосе, защото зад мен също идваха коли. Слава богу всички прасета пресякоха!!!
Третото беше в Полша, една кола ми помогна да падна и да се ударя здраво. С други думи - удари ме! Идиотът наби спирачки в последния момент, явно си е мислел, че ще мине между мен и идващия отсреща камион. Удари лявата дисага, в следствие на което паднах в канавката на камъните и дясната дисага пострада от удара, тя понесе тежестта. Бях с доста натъртвания, синини и мнооооого болка в цялата дясна половина, която после не зная защо се прехвърли отляво. Шофьорът избяга от местопроизшествието!!! Дори не спря да се извини. Други коли спряха да ми помогнат да стана и да ме питат дали съм ОК, искаха да викат линейка - отказах. Следващите дни бяха много тежки, защото всичко много ме болеше и не спираше да вали, така че карането бе истинска мисия.
Последното падане бе в Румъния, където изрод изпреварваше в насрещното и хвърчеше към мен с невероятна скорост, за да предотвратя удара трябваше буквално да се метна в канавката доброволно, а тя бе така издълбана, че Дявол с тънките си гуми и товара отзад, не успя да вземе скока без да ме хвърли. И така отново обърсах "чистата" румънска канавка...
Сега да минем на травмите и болестите. Лявата ми ръка се прецака тотално и до ден днешен е често изтръпнала. Това започна още в началото на пътуването и така си остана през цялото време. Често трябваше да спирам и да я разтривам, защото ставаше нетърпимо. Дупето ме болеше ежедневно като с времето болките намаляха значително, но минех ли 100-те километра за деня, винаги се появяваха. Вратът и раменете също ме наболяваха често, но не обръщах внимание и свикнах. Китките на двете ръце също ме измъчваха.
Няколко дни след като стигнах Нордкап и тръгнах на юг разбрах, че около месец и половина вече карам с лаймска болест. Точно най-трудния месец, прекаран изцяло по планините в Норвегия. Изобщо не знаех, че имам такава болест, но срещата с швейцарката Луси ме просветли, че растящият червен кръг на коляното ми хич не е безобиден. Спомних си, че някъде в Германия или Дания си махнах едно кърлежче от коляното, то явно е било носител. А тази болест е много шибана, защото може изобщо да не умреш от нея, а само да те мъчат проблеми със ставите и подобни години на ред. В моя случай единственият симптом беше изключително лесната уморяемост, която ме мъчеше целия месец в планините. Мислех си, че е просто защото баирите са огромни, стръмни и навсякъде, и е нормално да се уморявам, но не - оказа се, че е от тази гадост! Беше ясно, че няма да мога да продължа да карам и ще се проваля в пътешествието си ако не се излекувам, защото нямах много останали сили, затова както никога реших да пия доксициклин, за да се отърва от гадната болест и да продължа да карам. След като го пих не остана и следа от хроничната умора, която ме мъчеше.
Честите премръзвания също станаха проблем на север, постоянно се налагаше да слизам от колелото, да събувам сандалите и да масажирам пръстите на краката си, преди да ги загубя завинаги. Когато се възвръщаха към чувствителност, болките бяха страшни и очите ми се насълзяваха. Същото се случваше и с пръстите на ръцете, обикновено след дълги спускания. Почти всеки ден ми беше студено, понеже постоянно валеше, панталоните и краката ми бяха винаги мокри. Когато не валеше и не духаше, беше празник. Истински празник!
Тъй като вече от няколко години страдам от безсъние, то се превърна в още по-голям кошмар по време на пътуването. Мислех си, че като карам по 100-120 км на ден, ще се уморявам достатъчно, че да спя като пън - мечти, няма такова нещо! Лягах вечер в палатката и се почваше около 3 часа въртене, рев и размисли, от тежки по-тежки, за всичката мъка по света, за моята лична мъка, за хората, които ми разбиват сърцето постоянно и за безнадеждността. Това беше ежедневие, изключение правеха нощувките при хора, когато си говорех с тях до късно, омаявах се от приказките и заспивах една идея по-лесно. Сутрин винаги ми се спеше ужасно, в първата половина от пътуването едва успявах да стана в 8 и да тръгна в 8:30-9, а във втората половина дисциплината ми бе по-съвършена от тази в казармата и ставах още в 5:30 по тъмно, без значение колко часа спя. Научих се да пътувам с малко сън, да спя съвсем леко, за да чувам какво става около палатката, да ставам рано, да събирам всичко и товаря колелото за по-малко от 20 минути, а последните дни дори тръгвах да карам сутрин по тъмно.



Дявол 




Моят любим, прекрасен Дявол - колелото, което се справи блестящо с това пътешествие, издържа стоически десетки дъждове, бури, жега, тръни, стъкла, дупки по пътя, крадци, падания.... Може да ми се смеете колкото искате, но за мен Дявол си има душа и не е просто колело. Още в началото показа характер, трудно си паснахме и често се опитваше да ме метне, отиваше в каквато посока си иска. Докато влезем в един ритъм и за двама ни беше трудно. Аз 10 години карам другото си колело - Нападател, а той е доста различен като нрав и поведение от Дявол. С него бяхме толкова идеални на пътя и в гората, че имах сериозни притеснения как ще свикна с Дявол. Но в последствие станахме неразделни, много привързани и наистина започнах да усещам колелото. Нямах нужда да чуя шум, за да разбера, че нещо не е на ред. Разбирахме се и без думи, знаех кога го боли, ако например пропусна да смажа веригата в правилния момент. Пазех го изключително много и той ми се отплати! Грижех се за него като за кон, цял живот мечтая да имам кон, а Дявол успешно замества тази ми мечта. Добре, че поне нямаше нужда да го храня :) Често пъти вечер бях пред припадък от глад, но преди да седна да се храня, се погрижвах за него. Сигурността и здравето му бяха главния ми приоритет и за него бях в състояние да направя всичко. Когато го заключвах пред супермаркет, за да вляза да пазарувам, винаги избирах супермаркет със стъклена витрина, за да мога да го гледам отвътре. Отказах се от посещение на много яки места по пътя, само защото не исках да го заключвам за повече от 5 минути. Толкова се привързах към него, че започнах и да го обичам като живо същество. Разказвах му всичко, което ме вълнуваше и той ме изслушваше търпеливо. Чудех се на другите велопътешественици, които третираха колелата си като парче желязо и бяха готови да ги зарежат на всякакви абсурдни места и да си гледат кефа без да им пука дали ще си ги намерят. Никога не посегнах на Дявол, не си изкарах гнева на него, не го ударих. Понякога ситуацията бе адски изнервяща, но в най-напечените моменти той се държеше на ниво. Например когато се спусках по стръмен път, жилото на предната спирачка се скъса в движение и едва успях да спра с крак преди да изхвърча от пътя. Дявол остана стабилен, аз запазих самообладание и спирането ни се получи без инцидент, а беше много вероятно да полетим в пропастта.
Дявол е най-страхотното колело за пътуване, не ми е минавало и през ум да го сменя с каквото и да е друго. И е перфектното колело за мен, просто си пасваме. А хората, които все ме питаха защо е кръстен Дявол - погледнете го, не ви ли прилича баш на едно сладко дяволче :) Пък аз така обичам да яздя Дявола и да го държа за рогата, хехе :)
Майтапа настрана, но тези от Драг са създали прекрасно колело! Само да му бяха сложили други педали, тези са просто ужасни и ще ги сменям в близките дни, че голям зор видях с тях.


Лирично отклонение




Велопътешестването е тотално различно от пътуването на стоп. Не тръгвайте сами ако не харесвате собствената си компания. Ще имате всичкото време на света да мислите и по-лошо - да чувствате. Всичката онази мъка, която сте таили и опитвали да стъпчете години наред, ще ви обгърне отвсякъде и ще ви задуши. Всички мисли, от които сте се опитвали отчаяно да избягате чрез работа, хобита, срещи с други хора, ще ви връхлетят и вероятно никога повече няма да можете да се отървете от тях. Може би най-после ще намерите отговор на екзистенциалния въпрос, който ви е мъчил години наред и заради който сте тръгнали да пътувате изобщо... и този отговор въобще няма да ви хареса. Може би ще загубите и надежда, а тя уж винаги умира последна... В това пътуване усъвършенствах едно изцяло ново занимание - каране и плач в комбинация :) Ако можех да събера сълзите, които излях, в някакъв съд, вероятно щях да напълня няколко 500 литрови бидона. Интересното бе, че през цялото време плачех докато карах, отначало това силно затрудняваше карането понеже не виждах къде карам, но с времето се научих как да рева и карам ефективно без да застрашавам трафика. Трикът е да мигате много, за да падат по-бързо сълзите и да не се задържат в окото. И не забравяйте да си перете ръкавиците след като бършете сълзите и сополите с тях, че стават бая мръсни :) По време на това пътуване най-после успях да открия отговора на въпрос, който ме мъчеше от много години. И този отговор ми разби сърцето. Не, че не беше разбито отпреди, а има и няколко човека, които постоянно се стараят да го разбиват отново и отново. Но когато осъзнаеш, че смисълът на живота ти не може да бъде постигнат по никакъв начин, съкрушението е пълно. Така или иначе всеки си носи кръста. Моят просто е по-тежък, защото включва не само личната ми мъка, но и мъката на света. Боли ме общо взето за почти всичко и всеки. Понякога толкова ме боли, че искам само да се врежа с колелото в някой камион... но не го правя само заради близките си. Защото се опитвам да бъда нещо повече от човек, опитвам се да се науча да обичам... Човешкото същество е изтъкано от съвършен егоизъм и почти никой не знае как да обича друг освен себе си. Както се казва - чипът е повреден. Генът на любовта за съжаление не е развит у хората, а малкото, у които се задейства, свършват в лудница. Но светът продължава да се върти, човекът продължава отчаяно да търси любовта някъде навън, обречен никога да не може да я изпита вътре в себе си. Имах възможност да мисля и наблюдавам много през тези пет месеца, да се върна мислено назад във времето и да открия стотици отговори на стотици въпроси и най-вече - да открия своята истина. Тя е много тъжна и с кофти край, но аз предпочитам грозна истина пред красива лъжа, затова споделям малка част от нея тук с надеждата, че някой може би ще се замисли върху отношението си към близките си например и дали наистина знае как да ги обича. Започнете от тези, които са до вас, замислете се дали сте извършили дори едно действие в името на тяхното щастие, действие, от което вие не печелите нищо, даже губите и ви боли...
Но стига толкова, просто исках да споделя нещо, над което може би някой ще се замисли и ще открие отвратителния егоист у себе си, който след това ще се опита да промени?!


За завършек - поздрав с една любима моя песен - https://youtu.be/0mvm2FI_xV0

Tu m'as demandé pardon, j't'ai repoussé (repoussé)
J'voulais qu'tu comprennes que je souffrais (je souffrais)
Mais t'as laissé ton odeur sur les draps (sur les draps)
J'donnerai tout pour être dans tes bras (dans tes bras)
[Pré-refrain : Maître Gims]
Et j'ai tenté d'te haïr mais la colère est partie
Les bons souvenirs l'emportent sur la haine et la rancœur

I forgive you, you know not what you have done
Ohh I, I forgive you, now it's time for me to move on
Ohh I, I forgive you, you did not see right from wrong
Ohh I, and I love you, always in my heart you'll live on
You'll live on
You'll live on

И още една, с тази се самопоздравявам - https://www.youtube.com/watch?v=t-kz21N6U78

Musing through memories,
Losing my grip in the grey.
Numbing the senses,
I feel you slipping away.
Fighting to hold on,
Clinging to just one more day
Love turns to ashes,
With all that I wish I could say.

I'd die to be where you are.
I tried to be where you are.

Every night, I dream you're still here.
The ghost by my side, so perfectly clear.
When I awake, you'll disappear,
Back to the shadows
With all I hold dear.
With all I hold dear.
I dream you're still here.
I dream you're still here.

Hidden companion
Phantom be still in my heart
Make me a promise that
Time won't erase us
That we were not lost from the start.

I'd die to be where you are
I tried to be where you are
.......





Нордкап! 6268 км досега....

сиянието беше вълшебно...



НОРДКАП - 04.09.2017, 14:17, 71°10'21"

Мисията изпълнена :)
6268 км - два крака и две гуми. Без моторна помощ.
89 дни!
Дявол и аз стигнахме Нордкап-а. И пече слънце, приказно е днес!
С цената на много мръзнене, изтощение, болки, безсъние, сълзи, ръжда, скъсано жило, разпрана кормилна чанта и едва работещи спирачки... двамата се чувстваме като ветерани от войната. :) Преживяхме десетки дъждове, бури, жежко слънце... бяхме в почти непрекъсната борба с елементите. Малко бяха лесните дни, а трудните - много. Красотата обаче бе постоянна и навсякъде. Всичко си струваше!

Започва втора глава от нашето приключение - връщането. Посоката сега е юг. Над 4000 км са през по-краткия път. А зимата идва и ще ни хване на пътя. Аз вече съм в плен на изтощението след като последните две седмици карам без почивка, без хостове от каучсърфинг е по-трудно, нямам мотивация да спирам и се пресилвам постоянно. Почти всеки ден минавам по 100 км, не почивам изобщо, а теренът е изцяло планински.
Дявол също се умори, ама е страхотно колело, държи се, а и аз се грижа за него. Ще продъжаваме докато ни държат краката/ гумите :) имаме сили за още, за много още.
Стискайте ни палци, че предстоят нелеки дни и най-важното - студени, много студени. Във Финландия май се очертава доста мръзнене.
Тази вечер ще спя на Нордкап. Няма ни един облак в небето, ще чакам сиянието :)

Песента, която слушах на финалната права до Нордкап - Boulevard of Broken Dreams
Пуснете си я като поздрав от мен и заменете i walk alone с i ride alone. Стана ми любима тази песен :)

Поздрав и за един човек, който много ми се искаше да е тук точно сега, но уви...
https://m.youtube.com/watch?v=zp7NtW_hKJI

Малко инфо за пътуването досега


Долният текст е кирилициран автоматично, така че може да има много грешки


Най-после спрях за 1 ден почuвка и ми се отвори малко време и достъп до компютър, така че реших да напиша няколко реда за това как върви пътуването засега :) С две думи - пълна лудница!

Първо искам да изкажа огромна благодарност за подкрепата от читатели на блога, които явно виждат смисъл в налудничавите ми начинания и ги финансират, което пък ми дава възможност да спра за един ден истинска почивка на хоctел, да се изкапя, изпера, наспя, да си сготвя топла храна след 15 дни на суха и изобщо да се почувствам като човек. Пътуването с колело няма нищо общо с това на стоп, милиони пати по-трудно и изморително е, постоянна борба срещу елементите е и освен физически, е много изморително и психически. Така че всяка възможност за отдих е голяма благодат! Сега за първи път откакто заминах съм на хоctел в Братислава и прекарах един ден в пълноценна почивка, имах огромна нужда от това! Откакто излязох от България карам всеки ден без почивка и се изтощих до краен предел. В момента съм на 1400-ния километър от дома. Колелото слава богу се държи, все още няма сериозни проблеми. Гумите се поизносиха и сте ги сменям в Германия. Редовно смазвам и почиствам веригата, натягам някои болт ако се разхлаби... засега нямам проблеми.

В резюме пътуването досега...

В България всичко мина добре, освен че пътищата бяха много натоварени и шофьорите безразсъдни, поне 50 пъти излизах аварийно в канавката преди някой да ме блъсне. Първия ден като карах до Пловдив имаше много силен насрещен вятър, които ме поизнерви и забави. В Пловдив и в София бях на couchsurfing, домакините ми бяха прекрасни и си прекарах супер! Преди София нощувах една вечер на палатка до Костенец, там ме удари страшен порой и се оказа, че палатката ми тече отвсякъде, наводних се и можех да плувам вътре. Добре поне, че това се разбра преди да изляза от България. В София оставих палатката и си купих една от Decathlon за 42 лв, която се надявам да издържи поне това пътуване, защото все пак е нова. Освен това не е тежка, само 2 кг като махнах металните и колчета.

В Сърбия шофьорите станаха още по-агресивни, пътищата още по-лоши, а за капак още втория ден докато спях в палатката, ме нападнаха двама наркомани и се опитаха да откраднат колелото. Единият успя да пререже наполовина едната заключалка още докато се усетя какво става. Излязох от палатката и ги атакувах с джобен ноj, избягаха за щастие, а аз събрах всичко набързо и газ към най-близката полиция да дам отчет. Там писаха ли писаха и после ме оставиха да спя при тях. Кофти начало в Сърбия. Друг ден получих нещо като топлинен удар, цял ден под слънцето на не знам каква температура, много прегрях и легнах на една пейка да умирам, след няколко часа се освеctих. По-нататък пък ме удари гръмотевицна буря с порой докато карах, подгизнах, а и без това изкъртените сръбски пътища станаха и хлъзгави, поради което паднах много лошо на шосето и си ударих главата. Добре, че имах каска... главата ме боля няколко дни, както и врата, но вече ми минаха.

В Унгария нещата бяха малко по-добре, пътищаta по-асфалтирани, но шофьорите пак не бяха особено толерантни. В Бyдапеста бях при CS хост, много готин, но не можах да си почина, защото пристигнах късно и си тръгнах рано. Досега цялото ми ежедневие всеки ден е само каране и каране, спирам обаче във всяко градче и селце да разгледам. Посетих много места... Пирот, Ниш, Смедерево, Белград, Нови Сaд, Сyботица, Бyдапеста, Комарно, Братислава... все красиви градове и по-малки градчета с много история. А междy два града в южната част имаше страхотна велоалея за каране, така че изобщо да не стъпваш на шосето. Има също и така известното Евровело 6, пробвах по него, но не ми харесва, през повечето време е черен път и много трудно и бавно се кара, особено с колело като моето. Затова се придържам все към пътищата за коли.

В Словакия засега карането е супер защото целия им главен път от Комарно до Братислава има нещо като аварийна лента и е широк, няма нужда да караш с колите и да те отнасят камионите. Времето обаче е ужасно, изключително силен насрещен вятър, валя ме пак и дъжд с гръмотевици, а жегата е просто убийствена като си цял ден на слънце. Доста често прегрявам и нямам сили да въртя, притъмнява ми като прекарам два-три часа на слънце. Гледам да почивам често под сенките да не се тръшна отново от претопляне. Интересно, че през всички страни досега винаги имаше много насрещен вятър, никога не е попътен или страничен, всеки ден е насрещен и това много ми пречи. Понякога не мога да карам с повече от 12 км в час по равното заради вятъра, даже няколко пъти щеше да ме изхвърли от пътя. Като гледам прогнозите за времето нататък, задават се дъждове и това хич не ми харесва... Дано поне жегата намали, защото е нетърпимо докато карам...

Иначе пътуването с колело, както си и мислех, е супер скучно начинание. Никoй не ме заговаря по пътя, много рядко в Сърбия някой да размени две думи и то нищо смислено. Абсолютно нищо общо с пътуването на стоп, където всеки ден научаваш интересни и нови неща от местните хора. В това пътуване с никого не се говори и общо взето само каране и спане е всичко. Чувствам, че започвам да затъпявам...
Физически освен болките в д-то, без които явно не може като седиш цял ден на седалката, много ме боли и лявата ръка около китката, особено към пръстите, някак си като изтръпнала е постоянно и е много неприятно. Вероятно е от постоянното положение на кормилото, странното е че само лявата ме боли, дясната не. Мислех си, че като си почина един ден без да се качвам на колелото сте се оправи, но уви, няма промяна. Иначе в краката нямам никакви болки, а те уж най-много се натоварват. Само д-то и ръката ме мъчaт.

В общи линни това е накратко, предстои ми да вляза в Чехия утре и да видим там как ще е... После Германия, която хич не е малка. Имам още около 900 км до Дания и след това мноооого още нагоре до Нордкеип :)

Съжалявам само, че не мога да кача снимки, но този компютър няма SD четец. Днес се разходих из Братислава и много ми хареса, големи красоти!  :)

Отново на път... и малко за България :)


айде отново на пътя :))))

И така - в петък - 09.06.2017, потеглям най-после на новото пътешествие с колело до Нордкейп! След няколко месеца ядове и проблеми от всякакво естество, върхът на които беше новопоявилия се съсед, искащ да сече дърветата до оградата, най-накрая си реших проблемите и особено този като дърветата бяха преместени успешно навътре в нашето място и съответно - спасени! Това ми струваше много нерви и известна сума пари, но всичко е добре, когато свършва добре. Имах и редица други начинания, които не ми позволяваха глътка въздух и ме забавиха значително, но май е за добро. Сякаш благодарение на това, че тръгвам началото на юни, а не началото на май, отървах един куп сериозни пролетни дъждове и се надявам да карам в хубаво време.
Колелото ми вече е на 600+ километра и се появи първия проблем... питам се ако на 600 почна да се скапва, какво ще е на 11 000 км! Като стигна София ще го закарам в сервиза на Драг и се надявам да ми го оправят безплатно, нали е в гаранция. Проблемът е появата на ужасяващо тракане в областта на педалите, така че или е някакъв лагер... нещо по педалите, средното движение, касетата... От Драг ще кажат.
Между другото, ако някой ме иска на гости в неделя вечер в София, да свирка, че си търся хост за там :) Тоест търсим си - аз и колелото Дявол :) И така ако всичко е ОК в понеделник трябва да изляза от България и да вляза в Сърбия.
Багажът ми е стегнат и в общи линии се състои от най-необходимото. Дълго мислех дали да взема онзи телефон без копчета, който с другарчето купихме по принуда в Коста Рика и последно ползвах на Каминото. В крайна сметка реших да го взема, защото иначе оставам без интернет 5 месеца, а заради нещата, с които се занимавам в момента, трябва от време на време да поддържам връзка с определени хора, тъй да се каже по работа :)  Така че вероятно ще ползвам нет един път в седмицата, разбира се надали ще мога да пиша нещо на блога, но поне ще ъпдейтвам gps координатите. Рядко ще имам достъп до ток и повечето време този телефон ще е без батерия. Хората, които ми пишат на мейл, да знаят, че отговорът може да се забави и до октомври :)
Нощувките ще са почти всичките на палатка, ще направя и няколко гостита на познати, които живеят в чужбина. А ако често намирам ток и интернет, може да си търся и каучсърфинг/уормшауърс домакини. Бюджетът ми засега е 1000 лв за 5 месеца като силно се надявам да стигне! Ако не стигне, имам и допълнителни заделени средства за крайна нужда. Норвегия е най-скъпата страна, а именно там ще прекарам основна част от времето. Притеснява ме това, че ще ми е нужна много храна поради постоянното каране, но се надявам парите да стигнат. В последно време получих няколко дарения в Пейпал от читатели на блога, което страшно много помогна и ме накара да мисля, че хората уважават и оценяват положително написаното, сниманото и споделеното, което много ме радва! Миналата седмица си отворих и банкова сметка с дебитна карта, за да мога да тегля пари в чужбина и да не нося всичките на куп в джоба, сметката е на страница "финанси" най-долу. Огромна благодарност за подкрепата от читателите на блога, от голямо значение е!
Най-после отново ще съм на път - в естественото си състояние. Ще сме само аз, тишината и свободата. Най-добрите ми приятели и спътници в това пътешествие ще бъдат Самотата и колелото ми Дявол :)) Ще го пазя и ще се грижа за него даже по-добре, отколкото за себе си :) Добре, че не трябва да го храня хехе. :) Няма нещо, което да обичам повече от безкрайния път и неизвестността къде ще ме отведе, силното лятно слънце, вятъра в процепите на каската, свистенето при високата скорост по някое надолнище :)) Ще бъда The Lone Rider! Очаквам да бъде едно пътешествие, преизпълнено с приключения!!! Пожелавам си да ми е много трудно, да се мъча достатъчно много, за да науча още и още, защото човек най-много научава, когато види зор :)


А сега, понеже нямам време за цели дълги публикации, ще събера всички последни събития в една. Много ми се искаше да споделя няколко прекрасни места и събития, случващи се в България, на които имах щастието да присъствам в последно време.

Да започнем в хронологичен ред...


Царевец по време на шоуто "Звук и светлина"

На 22-ри март се състоя празника на Велико Търново, който привлече не само мен, но и много други хора от цялата страна. Градът се бе напълнил с посетители и навсякъде кипеше живот, тълпите на моменти бяха сякаш безкрайни и се чуваше всякаква реч, включително немска, английска... Улиците и парковете бяха пълни с хора, хапващи сладолед и зяпащи по витрините. В Търново просто няма как да е скучно, градът предлага по нещо за абсолютно всеки. Има толкова много история и стари сгради, крепостите Царевец и Трапезица са само малка част от чудесата на града. Има китни стари улички като например известната улица Гурко, където сякаш се връщате няколко века назад и се потапяте в една по-различна атмосфера. Има и модерна част със супермаркети, магазини, барове, а понеже има много студенти в града, тъй наречения "нощен живот" също е вървежен. Музеите никак не са малко и гарантирано са интересни, но за съжаление не бяха отпаднали входните такси въпреки празника. Можеха поне този ден да направят посещението безплатно. Но все пак имаше няколко безплатни предложения - Царевец беше отворен цял ден, както и църквата Свети Четиридесет Мъченици. Имаше организирана безплатна беседа в следобедните часове, по време на която се правеше обиколка и на други църкви, отворени специално за участващите в беседата.
Аз комбинирах посещението на Търново за празника с една по-дълга разходчица. Първия ден се отбих до Килифаревския манастир, който много ми хареса, а близо до него има разкошен водопад, идеален за къпане!
В самото Търново гостувах на Михаела, която е студентка в университета. Тя е каучсърфинг хост и ме покани на гости за празника. Прекарах две чудесни вечери при нея и съквартирантите й в студентско общежитие и надникнах в дълбините на студентския живот, който винаги ми е бил непознат и непонятен. Като ме приеха да уча в София, си живеех високо във Витоша и не общувах с никого, освен със селските кучета :) Освен това си пътувах до Хасково два пъти на седмица, само и само да съм с близките си. Така че ми беше любопитно да видя истина ли е аджеба това, което са ми разказвали за студентския живот. Е, истина е, определено! Михаела беше много готина, както и всички други, ама като се напиха, настъпиха едни варварски времена... в следствие на което един гардероб беше счупен :) Аз като единствен трезвеник, неблизнал алкохол никога през живота си, се явявах страничен наблюдател на гуляите. Но дори представяйки си за миг, че ежедневието ми би могло да бъде такова, настръхвах от ужас :))) Студентският живот определено не е за мен, ама никак. Сега знам, че повече от едно денонощие в студентско общежитие нямаше да изкарам ако ми се беше налагало да живея в такова. Дори в едната стая хората да са тихи, по коридорите постоянно се чуват всякакви шумове и крясъци. Предполагам ученето в такава среда е истинска мисия.

През целия ден на 22-ри имаше програма по случай празника. Сутринта по главната мина шествие, а десетки политически агитатори използваха случая да привлекат гласоподаватели. Някакви костюмари, може би министри, щъкаха заедно с шествието до площада. Реших да пропусна речите и подобни, затова веднага след шествието поех на разходка из града. Помотах се из всички възможни интересни места като за десерт оставих Царевец. Там прекарах най-много време. Следобед посетих и няколко прекрасни църкви, които са с платен вход, но покрай организираната беседа бяха безплатни за участващите в нея. Аз не исках да вървя с тълпата, затова тръгнах след нея и пак успях да посетя всичките църкви. Привечер започна техно парада в центъра, Михаела също участваше в него и повървяхме заедно зад камиона и между изтрещялите фенове на тази музика. Като се стъмни дойде най-дългоочакваното от мен събитие - "Звук и светлина". Напливът от хора беше огромен и беше трудно да си намериш добро място за гледане и снимане. Все пак се уредих и истински се наслаждавах на шоуто! Накрая имаше и фойерверки, които допълниха вълшебната атмосфера. Беше приказно!!!

На другата сутрин напуснах Търново с благодарност към Михаела и продължих с разглеждането на Дряновския манастир и пещерата Бачо Киро. Преди години обикалях по тези места и всичко ми беше познато, но исках да затвърдя всяко едно кътче в спомените си и отново ги обиколих. След като разгледах и град Дряново, отидох до Трявна, където хиляди спомени се върнаха в съзнанието ми. Преди години идвахме често тук, понеже едната ми баба имаше къща в близкото село Кашанци. Лятото идвахме на почивка и от тук са едни от най-щастливите ми спомени. Природа, животни, планина... любимите ми неща. Гонех светулки до късно нощем, яздех козичките на съседите и играех със сополивото хлапе от отсрещната къща... Преди доста години обаче баба ми продаде къщата и това ми разби сърцето. Сега ужасно много исках да я видя отново, затова веднага след Трявна се отправих към Кашанци. Селото е последното по малък път, водещ нагоре в планината и там рядко ходят коли, което го прави още по-прекрасно. Когато стигнах до къщата, не можех да спра да плача, така ми се искаше д а не беше продадена... Нямаше никой, явно собственикът идваше понякога и я ползваше като вила, както и почти всички къщи в селото. Прескочих оградата и се настаних да спя в плевнята, която толкова обичах. Искаше ми се да вляза и в къщата, но нямаше как, понеже беше заключена. Успокоих се невероятно много като видях, че всичко си е както сме го оставили преди толкова много години...
На другия ден се отправих към село Боженци, което разгледах за около два часа, след това посетих Габрово като се разходих из центъра, а за нощувка избрах горите около Соколския манастир. На следващата сутрин музеят на открито Етъра беше с вход свободен и използвах възможността да го посетя. И там прекарах около два часа, след което поех обратно към Хасково. Получи се страхотна обиколка на красотите в този район, който е един от най-любимите ми в България.
 

в Търново




Царевец във всякакви разцветки


Дряновския манастир

Трявна


Боженци



Останалите снимки можете да разгледате тук - https://goo.gl/photos/DW4rc5YFoiKG3dzc8



Следващата разходка ме отведе до пещерата Лепеница, скрита дълбоко в ракитовския балкан :) Тъй като съм запален пещерняк, ходенето по пещери за мен е празник всеки път. Тази пещера е една от най-красивите в страната, образуванията са смайващи, а не липсват и прилепи. Ако я посещавате като турист, на входа ще ви дадат екипировка и ще ви таксуват. Пещерата не е осветена и за щастие все още е дива. Не се изискват въжета за проникване, само каска, челник и ботуши. Ако сте от пещерен клуб не се плаща входна такса и пускат да влезете без гид. Уредникът на пещерата е много готин и приятен човек, много начетен и информиран, знае всичко не само за тази пещера, но и за целия район.
В пещерата прекарах няколко прекрасни часа... първият етаж има подземна река, в която се топнах до кръста за завършек. Иначе освен няколко човека от хасковския пещерен клуб, имаше и група чехи и българи, които извършваха преброяване на прилепите. Вечерта прекарахме на палатки недалеч от крепостта Цепина, от която се открива чудна гледка и си заслужава да се посети. А на другия ден отидох до уникалния музей на село Дорково, свързан изцяло с праисторическия живот по тези места. Стопът на връщане към Хасково бе твърде лесен, а тази разходка отново затвърди мнението ми, че България е пълна с изумителни места и че все още, макар и рядко, откривам нови и непознати за мен.







Останалите снимки можете да разгледате тук - https://goo.gl/photos/EKuMhgqmbXJv24466



Ето и една съвсем прясна разходка от миналия уикенд :) С огромно желание посетих няколко места, които не си спомнях достатъчно добре, понеже за последно бях там преди много години. Стопът от Хасково до Велики Преслав направо хвърчеше и макар да тръгнах в 1 следобед, бях на руините още в 5 :) И за да сме по-точни - тъкмо 8 минути след края на работното време. Тоест за малко отървах да ме таксуват билетче. За късмет комплексът може да се посети и извън работно време, няма ограждения и това много ме зарадва. Разходих се на спокойствие, поснимах и се порадвах на Кръглата църква, след което хванах стопа към Мадара и конника. Там точно затваряха касата, но имаше табели да не се влиза в резервата извън работно време. Продължих 50-100 метра по шосето към Каспичан след касата, която се пада в дясно и се натъкнах на отлично маркирана еко-пътека. Тръгнах по нея в търсене на място за спане, а се оказа, че пътеката не само се изкачва най-горе на платото, но и води до крепостта, а на връщане може да се мине по стълбището към конника. Нощувах в прекрасна горичка недалеч от крепостта и на сутринта още в 5:40 бях по пътеките в обикаляне на района. Накрая слязох по главното циментово стълбище към конника, посетих и него, както и пещерите на 200 метра от него, след което излязох през друга пътека, отново заобикаляйки главния вход. И всичко това се случи преди работното време даже да е започнало :) Така че и тук отървах входната такса от 5 лв. Не че нещо, ама много скъпи ги направиха местата в България. Под 5 лв почти никъде няма билетче, а човек ако постоянно ходи, трябва да е милионер за да плаща навсякъде...

руините в Преслав
Кръглата църква

залез над Мадара

гледка от високо


Мадарския конник

Останалите снимки можете да разгледате тук - https://goo.gl/photos/KiHZqopVTd6gS9DA9


Веднага след Мадара се отправих към Плиска, която всъщност беше главната цел на пътуването ми. Там щяха да се проведат "Дни на предците" - исторически възстановки, на които много исках да присъствам. Въпреки лошото време повечето демонстрации се състояха като например рицарските битки, стрелбата с лък от кон и от земя, сечта на зелки от кон... Беше прекрасно!!! За малко да съжаля, че не си носех моя лък да пострелям, но времето беше толкова лошо, че изобщо не беше за стреляне. Пороят се лееше часове на ред и чак следобед тръгнах обратно към Хасково. За щастие, поради прекрасния стоп в България, не се намокрих изобщо по пътя и се прибрах със сухи дрехи.


"Двор на азбуката" в Плиска

лагерът


конниците в действие


стрелба от земя

рицарските битки


Останалите снимки можете да разгледате тук - https://goo.gl/photos/ZtWcAd7TqoNUwck37


И последно - даже без да разопаковам раницата още на следващия ден след пороя се отправих към Казанлък за празника на розата - един фестивал, на който от години ми се иска да присъствам, но все съм някъде другаде и не успявам. Стигнах точно на време за розобера, който всъщност е най-голямата атракция по мое мнение. Публиката беше толкова много и 90% съставена от японци... сякаш половин Япония се беше преселила в Казанлък :) Много се бутат и пререждат тия японци, много нагли въобще не си ги представях така. Непрекъснато се опитваха да ме изблъскат от предните редици, да минат ако може и върху мене само и само да видят и снимат повече. Направиха ми доста лошо впечатление, много нахални ейй! След розобера, който се проведе на 2 км от Казанлък в розовите полета по пътя за село Шипка, празникът продължи в центъра на града с грандиозно шествие, което се точеше до към 2 следобед. Имаше толкова много хора в града, че сякаш се пукаше по шевовете. Накрая всичко завърши с голямо хоро на площада. Целият празник беше приказен, навсякъде из въздуха се носеше аромат на рози и хвърчаха розови листенца, а хората бяха супер позитивни и радостни. След като всичко свърши се отправих към тракийската гробница с намерение да я посетя за втори път през живота си, но близо 50 метровата опашка от японци ме отказа светкавично и я оставих за друг път, нека винаги да има причина да се връщам по хубавите места в България!

розобер


Царица Роза и подгласничките






шествието в центъра


след края на шествието тълпата избухна :)

Останалите снимки можете да разгледате тук - https://goo.gl/photos/R7YtVtQUdZ8bCqrXA


Това е всичко, което имах време да споделя преди да замина. Следващите публикации на блога вероятно ще са след завръщането ми от Норвегия, ще си водя записки и ще снимам много :)

Кукерландия и Песпонеделник

Кукери в Широка Лъка



Блогът ми, за съжаление, страда от жесток дефицит на разкази от скитанията ми из България - най-красивата страна на света, така че е крайно време да понапиша поне нещичко :) Имайки предвид колко добре познавам страната си, мога да споделя толкова много и да провокирам интерес у хора, които не я познават толкова добре. Този път ще разкажа за едно от най-готините неща, които се случват под небето българско - кукерските игри :) Тази година удостоих с внимание два кукерски фестивала - Кукерландия в Ямбол и Песпонеделник в Широка Лъка. Именно за тях ще разкажа тук :) Миналата година бях на Сурва в Перник, но той си заслужава отделна публикация, надявам се някой ден да имам муза и време да я напиша :)

В края на тази публикация ще пиша инфо и относно подготовката на предстоящото велопътешествие.

Типично в мой стил реших да комбинирам няколко прекрасни неща в едно - изминаването на 300 км с колелото за тренировка преди отпътуването към Норвегия, посещението на Ямбол за фестивала Кукерландия и разглеждането на археологически комплекс Кабиле, който - признавам си, посетих за първи път в живота си. Тук губя по точки - тъкмо се изфуках колко добре познавам България и хоп - оказа се, че имам и бели петна на картата!
На 24-ти февруари рано сутринта подпалих педалите от Хасково за Ямбол.  Времето беше чудно, слънчицето щипеше бузките и нямаше никакъв вятър - време мечта за всеки колоездач! Имаше малко неразтопен сняг в канавката през първите десетина километра, но по всичко личеше, че зимата си отива. Сутринта беше хладно, но въртейки педалите загрях още на първия баир преди Узунджово и карах по тънка блуза с дълъг ръкав, с която в края на деня дори завирах. Последното ми каране по този път беше неотдавна, тъкмо преди да скове зимата, но тогава ходих само до Симеоновград. Сега се целех по далеч - в Ямбол, точно 132 км от дома ми според декатлонското километражче, което ми подари другарчето, и според Гугъл мапс :) Не спрях да посетя църквата в Узунджово, понеже наскоро влизах в нея и реших сега да не й отдам внимание. В циганската махала на селото настана оживление, докато минавах с колелото. Няколко циганчета ме навикаха и потичаха след мен за здраве. Пътьом изпреварих няколко каруци с галопиращи коне, очевидно колелото ми имаше повече от една конска сила, а в комбинация с моята сила ставаха поне две! :) Винаги ме е било яд, че нямам четири крака и не тежа 500 кила, но сега се радвах - изпреварвах конете!
Подминах транзит Александровската гробница, която посетих за пореден път в края на миналата година. Спрях в Константиново обаче да снимам една красиво изрисувана къща, която за жалост май се разпада и не знам докога ще съществува в този си вид.

В Симеоновград минах 30-тия километър и реших, че е време да спра с цел първа почивка. Пресякох моста над Марица и се запътих към познатия ми център. Още нямаше 9 сутринта, обаче какъв пазар се беше развихрил там... не е за разправяне! Хора от цялата околия бяха наредили отрупани с вехтории сергии и чаршафи, продаваше се всичко, даже от пиле мляко (е, това не го видях, само предполагам, нали такъв е лафа).  На пазара всички погледи бяха втренчени в мен, хората неприкрито ме оглеждаха, явно им приличах на извънземно с каската и колоездачните си дрехи, а колелото още повече хващаше око. Стана ми тегаво, че всички ме зяпат и се изнесох бързичко в парка на площада. Там хапнах един кроасан и подпалих към Гълъбово. Пътят беше екстра, колелото направо хвърчеше, само се пазех от минаващите на моменти камиони, които за щастие бяха толерантни и ме изпреварваха сякаш бях кола. С дисагите бях извън габаритен колоездач и явно се виждах отдалеч благодарение на ярко зелената блуза.
В Гълъбово минах да огледам центъра и продължих към Раднево. Там направих почивка и хапване на площада. После се занизаха село след село, а трето (или четвърто) класния път, който хванах до село Еленово, ме принуди да карам с 5 км/ч, беше изровен и разбит, почти нямаше асфалт, а с това колело си е жива мъка по лоши пътища. Друсането по дупки ме притесняваше заради дисагите и багажника. В Еленово се включих към главния път за Ямбол и нататък беше добре. В село Бояджик се загледах в паметника на площада, беше на Джон Атанасов. Нямах идея, че баща му Иван Атанасов е роден точно в това село.
Неусетно се озовах на няколко километра преди Ямбол, а още дори не беше станало тъмно. Не исках да влизам в града по това време, а всичко наоколо беше ниви и тия ниви бяха толкова кални, че през ум не можеше да ми мине да вляза в тях с колелото. Установих се до самото шосе, зад храсталаци и ниски дървета, надявайки се никой да не ме види от пътя. Беше ужасно място за спане, понеже трафикът минаваше на метри от мен и щеше да е много шумно през нощта. Изчаках с разпъването на палатката докато се стъмни съвсем, заключих колелото така, че ако някой тръгне да го краде да трябва да мине през мен и се помъчих да спя въпреки шума.



изрисуваната къща в Константиново

Марица в Симеоновград

колелото ми Дявол се любува на Гълъбово

ето това е кофти картинка...

църква в Раднево

 

някой си е правил следколедна елха на къра преди Еленово

гробището в Бояджик

първа нощувка между шосето и нивата


Ден 2 започна с ранно събуждане, алармата звънна докато се тресях в чувала от студ. Тръгнах с трисезонен чувал, а не със зимния, понеже е по-малък и лек за носене, та добре си помръзнах към сутринта, когато температурите стават най-ниски.
Събрах всички такъми, натоварих колелото и с мръсна газ поех към Ямбол. Още беше много рано за кукерите, но исках да се разходя из града. Гъста мъгла се бе спуснала навсякъде, но за щастие по-късно се вдигна. Отбих се до една църква, хапнах баничка в центъра и докато снимах читалището на площада, ме заговори един човек, искаше да види колелото. Изкефи ми се много, каза че е майстор на велосипеди и ме покани на чай в близкото заведение. Седнахме там на раздумка, стоплих се с едно чайче и дойде време да се насоча към мястото, където ще са кукерските игри. Исках да отида поне половин час по-рано да си запазя място най-отпред, щеше да е сложно с колелото. Добре, че имаше преграда, на която го подпрях и така цял ден разполагах с място на първа линия за наблюдение на маскираните.
Кукерските игри е трудно да бъдат описани, затова имам снимки :)  Накратко идеята на обичая е маскираните да гонят злите духове, така че да има богата реколта следващата година. Препоръчвам на всеки, който не е наясно, да прочете в Уикипедия повече подробности за тази традиция. Моят любим кукерски лаф, на който публиката всяка година се смее:
"Който не харесва булката, да и яде хурката! Който не харесва на кукерите хлопките, да им яде топките!" :)
Един кукерски фестивал протича по следния начин: има жури, което оценява всяка явила се група, в Ямбол например имаше близо 80 групи от цялата страна и чужбина, те представят различни костюми, маски и обичаи пред журито и пред публиката. Фестивалът е със състезателен характер, накрая има парични и предметни награди. Публиката винаги е многобройна и става голяма блъсканица, в която ако не си най-отпред и си нисък, нищо няма да можеш да видиш. В Ямбол фестивалът се проведе в голям парк, имаше две сцени, където се изявяваха групите и публиката беше някак по-разпръсната, но в Широка Лъка например мястото е малко и става голямо струпване на народ.
Настаних се на перфектното място и фиестата започна. Гледах и снимах до късния следобед, когато много огладнях, а и видях на телефона си пропуснати повиквания от украинския каучсърфър, с когото няколко дни по-рано се бяхме разбрали да се срещнем на кукерите. Обадих му се и се видяхме, той от две години насам живее в Добрич и идва в Ямбол специално за кукерите, беше много впечатлен от празника. За две години беше научил български доста добре, но все пак си говорехме на английски за по-лесно. Прекарахме към два часа в мотаене между сцените и в снимане с гигантските маски, монтирани из парка, след което стана време да излизам от града и да си търся място за спане. Понеже всичко наоколо бе от кални по-кални ниви, реших да отида до манастира до село Кабиле и да попитам дали ще може там да разпъна палатката, понеже има малка горичка. Тъкмо наближих, когато ме настигна кола - двама мои познати - хасковски фотографи и техни приятели фотографи от Ямбол. Посетихме манастира заедно точно преди да затвори, а когато питахме игуменката дали мога да остана на палатка в двора или в горичката извън оградата, отговорът беше отрицателен. Всъщност въобще не се учудих, пътуванията ми са показали - на която и мюсюлманска врата да почукаш, никога няма да те отпратят, но почукаш ли на християнска врата, почти сигурно няма да ти отворят. Ямболският фотограф, с когото бяха хасковлиите, реши че няма да остави нещата така и започна да мисли на кого да се обади, че да ми намери два метра място за палатката. И добре, че се сети за правилния човек... така се запознах с Петър от Кабиле.



в центъра на Ямбол




Кукерландия...



 































































Петър ме посрещна в центъра на Кабиле и първо се отбихме в училището, където той преподава рисуване на децата от района. Разгледахме изключително интересните творения на скулптора Иван Колев. За него може да се пише много, но направо ще сложа линк към сайта му и ще цитирам откъс от там относно какво може да се види в училището: " През 2008 година той дарява свои творби на община „Тунджа”, експонирани в Общински център за изкуство и извънучилищна дейност в с. Кабиле. За почитателите на изкуството и учениците особен интерес представляват уникални пластични решения на теми от анималистичната пластика, глаголически символи, съвременни композиционни решения, създадени върху основата на предмети от бита и културата на българина. В залите посетителите могат да видят освен фотосите на монументалните творби на автора, също и малка пластика, графични рисунки, акварели, пастели и др. В музейната експозиция, сред атмосферата и духа на творбите на автора, се провеждат литературни четения и срещи с изтъкнати творци на изкуството и културата. В залите се обучават деца от училищата на територията на Община „Тунджа” в дейности, свързани с изобразителното изкуство. Творбите на Иван Колев са школа за младите творци, създаващи им благоприятна среда и творческа атмосфера за работа." - http://www.art-ivankolev.info/
За съжаление творецът е починал, но сега внучката му продължава делото на дядо си като тя самата рисува прекрасно, няколко нейни портрета висят в коридора. Тя ми разказа много за живота и творбите на Иван Колев, изслушах всичко с интерес и се захласнах по скулпторите на животни, които е създал. Сякаш всеки момент ще ти проговорят... изглеждаха ми повече като истински, отколкото като предмети, човекът е вложил много душа в тях. В училището имаше и изложба на детски рисунки на тема "Кукери", които създаваха още по-жизнерадостна и шарена атмосфера в цялата сграда.
Петър ме настани в къщата си, запознах се с майка му и баба му, вечеряхме прекрасна манджа, приготвена от майка му и си говорехме до късно. Оказа се, че имаме повече общи интереси, отколкото можех да си представя. Изключително рядко се случва да има за какво да си говоря с някого повече от половин час, а с Петър можех да си говоря стотици часове и да не ми омръзне за миг. Много интересен човек, който очевидно се вълнува от това, от което и аз - история, битки, мечове, келтска музика и т.н. неща от далечното минало, лесно намерихме общ език. Той участва в множество възстановки, които се организират на различни места в страната и чужбина. Сам си изработва страхотни щитове и мечове! За първи път от доста време се изкефих истински на човек, защо не съществуват повече такива хора с интереси, хобита, отдаденост към нещо смислено... От Петър научих за една невероятна група на име Wardruna, която прави приказна музика, странно защо досега не знаех, че съществува, а слушам точно такъв тип музика. Ако някой още се чуди дали си струва да я провери, не се чудете повече, а пуснете звука на макс :) - https://www.youtube.com/watch?v=3fnPwj1AMpo
Спах отлично в една от стаите в къщата, а на сутринта закусихме и се порадвах на котките, които обикаляха из градината в очакване да получат нещо за хапване. Планът за деня беше с Петър да отидем с колелата до археологическия комплекс, след което аз да се отправя към Ямбол за кукерите. Днес беше втори ден от кукерските игри и щеше да има още много групи, за които не бе останало време предния ден. Петър си напомпа гумите на колелото и поехме към комплекса. За археологически резерват Кабиле задължително трябва да се каже едно нещо - трябва да се посети! Уж познавам България отлично, но това място все ми е убягвало и не знам как толкова години не стигнах до него, прекрасно е! И най-хубавото нещо е, че си имах личен гид, който знае много за историята на района. Когато пристигнахме на входа, още беше затворено. Помислихме си дали да не прескочим оградата и да влезем, но нямаше как да оставим моето колело отвън заради дисагите, така че в крайна сметка отидохме да покараме нататък по пътя, за да уплътним половин час. Върнахме се тъкмо след като бяха отворили. Петър познаваше хората, които отговаряха за комплекса и ни пуснаха безплатно, иначе  билетите са 6 лв за руините и 6 лв за музея, общо 12 лв. Пазачът се присъедини към нас в разходката ни около руините и ни разказа още куп интересни неща. Кабиле е древен тракийски град, смята се, че е основан през 4-ти век преди Христа. Бил е най-големия и значим античен тракийски град. На близкия Зайчи връх е бил разположен акрополът на древния град, където се е влизало от юг през изсечена в скалите порта. Върху една от скалите е изсечено изображение-релеф на богинята Кибела. Пазачът ни разказа, че на върха са правени измервания и е установена силна радиация, поради което не е желателно да се стои там повече време. Гледката на всички страни бе приказна, макар все още да беше голо и да не се бе раззеленило, представям си през пролетта какво е. Магистралата минава съвсем близо до комплекса, но аз се опитах да я игнорирам и да си представя как е изглеждало всичко без нея, сякаш я нямаше и го виждах като отпреди няколко хиляди години... Обиколихме всички руини, след което посетихме музея, който предлага чудесна експозиция на предмети от онази епоха. Взех си и печат за книжката "Стоте национални обекта" преди да се отправим обратно към Кабиле. Часовете, прекарани на това място с интересен човек като Петър, категорично си заслужаваха и не съжалявах, че пропуснах голяма част от кукерските групи.


в училището

скулптори на Иван Колев

снимки на други негови скулптори

детски рисунки

в градината на Петър

археологически комплекс Кабиле










гледка от Зайчи връх



в музея










Петър остана в село Кабиле, а аз се отправих обратно към Ямбол да догледам каквото е останало от съставите. Към 3 следобед всичко беше свършило, хапнах една пица на парче в центъра, минах през магазин да си купя малко храна за из път и потеглих обратно към Хасково. Времето не беше много приятно, беше хладничко все пак още бе февруари. Добре, че не валя и нямаше силен насрещен вятър - най-големият враг на колоездача. На връщане към Хасково не исках да минавам по същия път, затова поех по друг - към село Роза. По-късно, след изминати около 45 км, реших да се установя в една нива между селата Скалица и Овчи Кладенец. За следващия ден ми оставаха само 93 км. Нощта беше доста студена, а сутринта навсякъде по пътя имаше гъста мъгла. Чак в село Маца мъглата се вдигна, но по-нататък отново се появи. Пътят беше в ужасно състояние дори за колело, не смея да си представя как се минава с кола, дупките на някои места бяха цели кратери... Щадях колелото и дисагите, гледах да не друса много, за да не стане беля като е така натоварено, опитвах се да карам бавно. В Гълъбово хапнах една баничка с айрян, баничарите ме заговориха за пътуването и ми пожелаха лек път. В Симеоновград дори не се отбих този път, минах го транзитно и още преди 3 следобед си бях в Хасково, пих едно безалкохолно в центъра в компанията на майка си и се прибрах да се къпя и обезмириша :) До вратата вкъщи километражът отчете точно 301 км за всичките дни общо. А максималната скорост, която развих с така натовареното колело, беше 51 км/ч. Получи се едно страхотно първо каране! Разбрах, че карането с дисаги и с подходящо за шосе колело, е милиони пъти по-приятно от карането с раница на гръб и с колело, направено за dirt jump :) Разбрах също, че с лекота минавам 130 км за един ден и самочувствието ми се вдигна още повече, не че вече има накъде повече, но все пак :)


втори ден на кукерите













по пътя обратно към дома


последна нощувка край една нива

на сутринта мъглата беше доста гъста

село Овчи Кладенец

в село Маца мацки липсваха :)


опа, каква потресающа гледка...

в Узунджово си паркират самолетите в центъра

остава само 1 км до дома


И така, минавам към следващия разказ за другите кукери - тези в Широка Лъка и уникалният празник Песпонеделник. Това щеше да ми е трето ходене и се вълнувах сякаш ще е първо. Този път тръгнах на стоп вместо с колелото, за да има разнообразие, не смятам да ставам велопътешественик за сметка на стопа, трябва и двете да се редуват. За още по-голям късмет - Песпонеделник тази година се оказа веднага след Тодоровден, когато са кушиите в Чепеларе, така че в събота - кушии, в неделя - кукери! Какво повече му трябва на човек :) Само дето си направих сметките без кръчмаря... Тръгнах в събота рано сутринта и стопът си вървеше екстра, докато не се зачуках по един третокласен път от Първомай за Асеновград през едно село Дълбок Извор, където трафикът беше нещо от типа на една кола за 5 минути. Отвисях си към два часа и хич не изглеждаше като да искат да спират хората. Все пак ме взеха двама турци до Асеновград и от там всичко тръгна по мед и масло. Взе ме готин човек до Чепеларе, но пристигнах тъкмо за награждаването и изпуснах кушиите. Все пак успях да видя прекрасните коне и това ми стигаше, оплакнах очите за днес! Пих един айрян, разходих се из центъра, качих се до паметника, който е умалено копие на Шипка и продължих да стопрам към Широка Лъка. Взе ме жена, която отиваше до Пампорово, но и се прииска да ме закара до Широка Лъка и да посети селото. В последствие много и хареса, паркира колата в една уличка и тръгна да се разхожда с мен. Сергиите вече бяха подредени, в селото кипеше живот и имаше множество посетители от цялата страна. Посетихме църквата в края на селото, после тя отиде да си купи сувенири, а аз продължих да се разхождам. Качих се по пътеката до параклиса, където нощувах на палатка при предишно идване на фестивала, тогава имаше много стопаджии и всички къмпираха там, а сега заварих само двойка българин и англичанка, които вече бяха разпънали палатката на това прекрасно място. Поприказвахме си,след което аз се върнах в селото за концерта в 18:00. Ежегодно в музикалното училище на Широка Лъка се провежда концерт на възпитаниците му. Народна музика - пеене, хоро и свирене - заслужава си да се види/чуе! Учениците свирят, танцуват и пеят страхотно, голямо удоволствие е човек да присъства. Билетът е 3 лв за правостоящи и не знам колко точно за седящи, сигурно двойно повече. Аз си взех за правостоящи, но точно до мен се освободи едно място на някой от почетните гости на втори ред и аз седнах на него. Иначе залата бе претъпкана с народ!
По тъмно се качих горе до параклиса, нямаше нови палатки и явно щяхме да бъдем само ние тримата. Разпънах си палатката и легнах да спя, другите останаха още малко до огъня, но и те си легнаха рано.






къща в село Дълбок Извор

в Асеновград









Чепеларе...

награждаването на победителите в кушиите




площада



гледка от паметника мини-Шипка




църквата в Широка Лъка



забранено е снимането вътре, но успях да щракна една докато нямаше никой





по улиците на Широка Лъка...






селото се готви за празника






музикалното училище





кукерите вече плашат хората по улиците :)

преди концерта










 

горе до параклиса - идеалното място за спане



Сутринта нямаше нужда да ставам рано, защото кукерите щяха да започнат чак към 10:30. И все пак повече от 8:00 не успях да спя. Слънцето тъкмо се мъчеше да пробие зад облаците, изсуших палатката от конденза, събрах всичко и слязох в селото. Предприемчивите търговци вече бяха по местата си, по сергиите имаше буквално всичко - сувенири, чамове, родопски черги, китайски детски играчки, захарен памук, палачинки и понички..... Естествено всичко беше на туристически цени :)
Застанах час и половина по-рано на предна позиция до ограждението, за да си запазя добро място. Вече имаше доста хора, които също бяха заели позиции и както и аз, бяха готови да висят прави допълнителен час и половина, само за да са най-отпред и да могат да гледат и снимат. Мястото, на което се провеждат кукерските игри, не е голямо и не може да поеме навалицата, която се събира, затова е наложително да се пази позиция от рано. До 10:30 тълпата беше толкова голяма, че повечето хора надали изобщо са успели да видят нещо, ако не са били над 1.90 високи. Тази година кукерските състави бяха само 6, което е необичайно малко, но като претекст изтъкнаха невъзможността да държат пътя затворен повече от два часа. Главният път Смолян - Девин минава през Широка Лъка и то точно през площада, където се провеждат кукерите. Така че движението бива спряно всяка година. Макар и само 6 състава, празникът си беше страхотен, много зрелищен, красив, забавен и весел! До мен в тълпата отзад постоянно се опитваха да се бутат и пререждат, пускаха си малките деца да се блъскат в хората и да минат най-отпред, постоянно ми стъпваха върху раницата или се облягаха на нея, което адски ме дразнеше, но не ми се разправяше с откачени "майки-лъвици", затова си мълчах и придърпвах раницата по-далеч от тях. По обед кукерите свършиха, видях няколко познати лица в тълпата, сред които хора от пещерния клуб в Хасково, поговорихме си за малко и аз се отправих към края на селото да стопирам. Нямаше други стопаджии както предни години, обаче пък колко коли имаше..... сигурно и за концерт на Мадона има по-малко коли на паркинга... Тук колите бяха навсякъде преди и след селото, някои хора бяха паркирали 6-7 км преди селото, понеже всяко местенце по пътя към него бе заето от кола. И сега всички тия хора тръгнаха пеш по пътя да се връщат към колите си. И стана пълна лудница, полицаите се опитваха да пуснат движението, но всичко беше в блокаж. Докато се източат колите сигурно са минали часове. Аз вървях и стопирах по пътя, доста време мина и никой не спираше като хората от колите дори не можеха да ме видят, че стопирам, понеже пред и зад мен имаше тълпи от вървящи към колите си семейства. Накрая ме взеха хасковлиите от пещерния клуб :) С тях пътувах до Чепеларе, където останаха да обядват, а аз продължих на стоп до Асеновград с бус, пълен с италианци на екскурзия. Шофьорът беше българин и явно живееше в Италия, а всички други явно бяха негови колеги или приятели италианци. Повечето говореха английски и разговорът в колата не секна до последно. Имаше обаче гигантско задръстване по целия път от Чепеларе до Асеновград, съставено основно от колите на посетителите на Широка Лъка. Около два часа висяхме в задръстването, колоната едва се движеше. Италианците обаче въобще не се изнервиха, бяха много ларж и явно не бързаха. Бяха супер доволни от кукерите, казах им другия път да дойдат и на тези в Перник и Ямбол, защото там са десетки състави от страната и чужбина. И все пак моят любим кукерски фестивал винаги ще си остане Песпонеделник в Широка Лъка, не само защото това е и първият, на който присъствах през живота си, но и заради уникално якото място, на което се провежда - приказно родопско село, а за мен планината е всичко! Перник и Ямбол все пак са градове и не са високо в Балкана. Фестивалите им Сурва и Кукерландия са супер, но очарованието на Песпонеделник е неповторимо заради мястото му на провеждане.
В Асеновград слязох на един от разклоните за Пловдив, накъдето продължаваха италианците, а аз хванах пътя към Първомай отново през Дълбок Извор, както на идване. След не особено много чакане ме взеха жена и синът й до Дълбок Извор, поканиха ме да видя къщата им и да пия айрян с тях, поприказвахме си доста и след около час ме оставиха в Бяла Река, където отиваха. Там беше почти тъмно, но стопът не закъсня - отново минаха хасковлиите от пещерния клуб и си ме прибраха към вкъщи. Прекарах си два страхотни дни, изпълнени с положителни емоции, а докато вървях последните метри към дома, чувах кукерските хлопки....



Широка Лъка сутринта



кукер се закача с посетител

фестивалът започва


първите кукери



































до скоро, Широка Лъка!



Сега малко инфо относно предстоящото велопътешествие... Няма да вдигам старата публикация и направо ще пиша тук новините.
Вече имам и предна чанта за кормило, благодарение на един прекрасен човек - Валери от Сливен, също колоездач. По отношение на екипировката нещата изглеждат добре, имам подходящи дрехи, нови сандали Keen подарък от баба ми, както и колоездачен клин с подплънка - изключително важен артикул. Твърдо се придържам към решението си да тръгна с възможно най-малко багаж, макар че това ще ми донесе доста трудности и неудобства. Бюджетът няма да е толкова, колкото ми се искаше да бъде, понеже се наложи да си взема новото колело и съответно парите намаляха драстично. Но ще се оправя някак с това, с което разполагам. За съжаление планираните за последния месец тренировки няма как да се осъществят, понеже непрекъснато се занимавам с битови проблеми, ремонти на сгради и спасителни акции на дръвчета, заплашени от изсичане. В момента прекарвам цялото си време в гореспоменатите дейности и съм така от повече от две седмици. А сега трябваше да тренирам, да карам из България, мислех и до Тасос да се пусна, за да свикна още повече с колелото. Добре, че отидох до Ямбол поне. Смятах и до Турция да отида преди заминаването. Лошо е, че не ми остава никакво време да се готвя за пътуването, да проуча малко пътищата, по които ще мина, за да не се натреса на някоя магистрала например. Ще пътувам с обикновена хартиена карта на Европа. Избрах си вече държавите по маршрута, в едната посока ще мина през Сърбия, Унгария, Австрия, Германия, Дания, Швеция, Норвегия. На връщане ще поема през Финландия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Украйна, Румъния. В Норвегия смятам да разглеждам много и ще кривя доста от главния път. Там ще се забавя най-много. Държа да отида и до Лофотенските острови. Ако имах бюджет, щях да взема и ферибота от Дания до Исландия, където щях да обикалям към месец, но нямам излишни 480 евро за прескъпия ферибот.

Първоначално смятах да замина средата на април, но в последствие реших да тръгна между средата и края на май. Причините са няколко - затоплянето на времето, предпочитам да карам в по-топло време, а нагоре в Европа си е студено през април и май. Също така имам страшно много земеделска работа през тези два месеца, а близките ми разчитат аз да свърша всичко и ако ги оставя сами да се справят, ще им дойде тежко. В края на май работата намалява. Друго важно нещо - черешите!!! Като мислех да тръгвам април, въобще не включих, че ще изтърва любимия си плод! Това е недопустимо, че аз от Африка се прибрах по-рано само и само череши да ям :) Така че първо ще натъпча в търбуха поне няколко десетки кофи и тогава ще тръгна - на пълен стомах.
Една от най-важните причини за забавянето ми обаче е доста кофти... За съжаление през последните месеци почти няма човек около мен, бил той близък или непознат, който да не се е опитал да ми съсипе пътуването и подготовката му по някакъв начин, още преди да е започнало. Мотивацията им е различна, някои просто ме мразят, докато други "ми мислят доброто" и искат да ме спрат да правя това, което обичам, за да не пострадам. Тези проблеми поне са решими - игнорираш всички и си правиш каквото искаш. Има обаче едни други проблеми, които идват от непознати хора и обстоятелствата, които те създават. Ето тези са по-лошите, в моя случай например новопоявил се съсед иска да отсече 6 дървета, за да си направи ограда и вече ми създаде седмици работа, изразяваща се в копаене на гигантски дупки и местене на дърветата, за да не бъдат отсечени. А това е именно времето, в което се надявах да се готвя за пътуването.
В крайна сметка въпреки всичките "доброжелатели" и лоши съседи, пътуване ще има и истината е, че нямам търпение да тръгна отново на път, където само аз отговарям за всичко и няма странични дразнители, които ежедневно да ми вгорчават живота... или поне така се надявам. Предполага се, че велопътешестването е самотно и тихо занимание, при което срещаш съвсем малко хора и през цялото време си сам - любимото ми състояние в живота.


FIGHTER - https://www.youtube.com/watch?v=FOcquCTGnWM